ограничен, загрижен само за собственото си удобство прелат, чиито действия целят единствено да осуетяват моите? Хич не го интересува всеобщият мир. Важното е не аз да бъда този, който ще го постигне. Липса на милосърдие, ама че работа! Липса на милосърдие… Имам сериозни основания да вярвам, че Капочи заговорничи със Симон дьо Бюси и че има пръст в задържането на Феб, който, уверявам ви, да, знаете, че беше освободен през август; но благодарение на кого? На мен; това не знаехте… срещу обещание да се присъедини към кралската войска.
Е, най-накрая светият отец благоволява да похвали усилията ми и да ме увери, че моите постъпки се радват не само на неговото одобрение, но и на това на цялата кардиналска колегия. Надявам се, че не пише същото и на другия… Но както през октомври миналата година, той отново ме съветва Шарл Наварски да бъде включен във всеобщия мир. Лесно мога да предположа кой му подсказва това…
След бягството на Фрике дьо Фрикан крал Дан реши да премести зет си в Арльо, една крепост в Пикардия, където хората са твърде предани на рода Артоа. Опасяваше се да не би в Париж Шарл Наварски да си спечели прекалено много съучастници. Не искаше да го остави в един и същ затвор с Феб, дори в един и същ град…
След това, както вчера ви казах, той заряза Брьотьой и се върна в Шартр. Беше ми казал: „Ще говорим отново в Шартр.“ Ето къде бях аз, докато Капочи се надуваше в Париж…
Къде се намираме? Брюне!… кое е това селище?… А Поавр, минахме ли Поавр? А, добре, той е по- нататък. Казаха ми, че църквата заслужавала да се види. Впрочем всички църкви в Шампан са много красиви. Това е благочестив край…
О! Не съжалявам, че видях Шартърския лагер. Щеше да е добре и вие да го бяхте видели… Знам; бяхте освободен, за да заместите болния си баща, защото англичаните трябваше на всяка цена да бъдат задържани извън границите на Перигор. Без това сега може би щяхте да лежите под плочите на някой манастир в Поатие. Знае ли човек? Съдба.
И тъй, представете си Шартр: най-малко шест хиляди души са заели огромната равнина, над която се издигат върховете на катедралата. Една от най-многочислените, ако не и най-многочислената войска, свиквана някога в кралството. Но разделена на две твърде разграничаващи се една от друга части.
От едната страна се издигаха в стройни редици стотиците палатки от копринени и цветни драперии на бароните и рицарите. Огромно гъмжило от движещи се хора, коне и каруци се ширеше, докъдето стига погледът сред ярки цветове и блясък на метал в слънчевата светлина; именно тук идваха със сергиите си търговци на оръжия, брони, вино и храни, тук съдържателите На публични домове докарваха каруци, пълни с леки жени, под надзора на краля на престъпниците… чието име все още не мога да си спомня.
И в другия край, на порядъчно разстояние, съвсем отделно, като в Страшния съд от картините… от едната страна раят, от другата адът… пешаците, без подслон сред окосените жита, освен някое опънато на копие платнище, ако изобщо се бяха погрижили да се снабдят с такова; огромна, пръсната на слуки тълпа, уморена, мръсна, бездействуваща, в която се деляха по селища и не се подчиняваха на случайно избраните вождове. А и нямаше какво да изпълняват. Не им поставяха никакви задачи, не им заповядваха никакви маневри. Единственото занимание на тези хора бе да си търсят храна. Най-хитрите ходеха да карат в рицарския лагер, ограбваха курниците в съседните махали или бракониерствуваха. Зад всяка могила можеха да се видят двама-трима дрипльовци, клекнали край някой заек, който се пече. При появата на каруците, които раздаваха ечемичен хляб без определен час, наставаше голяма суматоха. Виж, определени бяха часовете на ежедневните посещения, които кралят правеше в строя на пешаците. Проверяваше новопристигналите, днес тези от Бове, утре от Соасон, в други ден тези от Орлеан и Жаржо.
Придружаваха го, чуйте само, четиримата му сина, брат му, конетабълът, двамата маршали, Жан д’Артоа, Танкарвил, и не знам кой още… с цял отряд щитоносци.
Един път, който впрочем беше и последният, сега ще разберете защо… той ме извика, сякаш ми правеше голяма чест. „Монсеньор дьо Перигор, утре, ако благоволите да ме последвате, ще ви взема на обиколката.“ Аз продължавах да дебна случай да се споразумеем относно някои предложения, колкото и смътни да бяха те, които да направим на англичаните, за да има върху какво да установим началото на преговорите. Бях предложил двамата крале да изпратят представители, които да съставят списък на всички спорни между кралствата въпроси. Това бе достатъчно, за да се разисква с години.
Или пък търсех друг, съвсем различен повод за начало на преговорите. Спорните въпроси уж се пренебрегват и двете страни влизат в предварителни преговори за подготовка на съвместен поход в Константинопол. Важното бе веднъж да се започне…
И така, повлякох се с червената си мантия сред безчетната въшлива сган, която лагеруваше в Бос. Точно така, въшлива, защото като се върнах се наложи Брюне да ме пощи. Не можех все пак да отблъсна тези нещастници, които идваха да целуват краищата на мантията ми! Миризмата беше по-отвратителна от тази в Брьотьой. Предната нощ се бе вдигнала голяма буря, пе-шаците бяха спали направо на мократа земя. Дрипите им се изпаряваха на утринното слънце и здравата воняха. Презвитера, който вървеше пред краля, се спря. Презвитера наистина беше важна личност! След него спря и кралят, и цялата свита.
„Сир, това са хората от превотството Брасьо, кметство на Блоа, които пристигнаха вчера. Видът им е плачевен…“ Презвитера сочеше с боздугана си четиридесетина одърпани, кални, брадясали голтаци. Не се бяха бръснали от десет дни, да не говорим за миене. Дрехите им не се различаваха изпод сивия слой мръсотия и пръст. Някои бяха със скъсани обувки, други само с омотани около краката парцали, трети пък съвсем боси. Държаха се добре изправени, за да се представят, но погледите им бяха тревожни. Ей богу, не бяха очаквали самият крал да се появи пред тях с бляскавата си свита. И голтаците от Брасьо се притискаха един до друг. Острията и куките на няколко ножове и прътове стърчаха над тях като щръкнали от кален сноп тръни.
„Сир, продължи Презвитера, те са тридесет и девет, а трябваше да бъдат петдесет. Осем от тях носят ножове, деветима имат мечове, от които един в много лошо състояние. Само един притежава и меч, и прът. Един има брадва, трима — железни тояги, и още един, въоръжен само с кама; останалите нямат нищо.“
Би ме досмешало, ако не се питах какво караше краля да губи своето време и това на маршалите си в броене на ръждиви мечове. Да се покаже тук, веднъж, да, не беше лошо. Но пък всеки ден, всяка сутрин? И защо ме бе извикал на този жалък парад?
В този момент с изненада чух как най-малкият му син Филип извика с приповдигнат тон, като юноша, който иска да изглежда зрял мъж: „Не, с такава войска не можем да извоюваме големи победи.“ Той е едва четиринадесетгодишен; гласът му беше още момчешки, а тялото му не изпълваше ризницата. Баща му го погали по челото, сякаш се поздравяваше, че е дал живот на такъв умен воин. После, обръщайки се към хората от Брасьо, той ги попита: „Защо не сте се въоръжили както трябва? Така ли се идва във войската ми? Не сте ли получили нареждания от вашия прево?“
Тогава един мъжага, който трепереше по-малко от останалите, вероятно притежателят на единствената брадва, излезе отпред и отговори: „Сир господарю наш, превото ни заповяда всеки да се въоръжи според състоянието си. Снабдихме се, доколкото можехме. Тези, които са дошли с голи ръце, нямат възможност за повече.“
Кралят се обърна към конетабъла и маршалите с красноречиво изражение на човек, доволен от това, че макар и в негов ущърб, фактите доказват правотата му. „Още един прево, който не е изпълнил дълга си… Върнете ги заедно с тези от Сен-Фаржо и от Соасон. Ще си платят глобата. Лори, записвайте…“
И наистина, както той ми обясни малко след това, тези, които не се явяваха на огледа или идваха без оръжия и не можеха да се сражават, бяха длъжни да платят обезщетение. „С глобите на всички тези пешаци ще си доставя необходимото за заплащане на конницата.“
Прекрасно хрумване, навярно подсказано от Симон дьо Бюси, което той си бе присвоил. Ето защо беше свикал пехотата и броеше с такова хищно задоволство частите, които връщаше по домовете им. „За какво ни е тази сган от пешаци? — ми каза още той; — Баща ми бе разбит при Креси именно по вина на пешите войски. Те бавят всички и пречат на хода на конницата.“
Всеки беше съгласен с него, с изключение на престолонаследника, който явно искаше да каже нещо, но се въздържа.
Но дали това означаваше, че в другия край на лагера, при знамената, конете и броните, всичко вървеше като по вода? Въпреки многобройните свиквания, въпреки строгите наредби, според които феодали и капитани се задължаваха два пъти месечно да проверяват хората си, оръжието и конете, за да бъдат в постоянна готовност, и според които се забраняваше на войниците да се прехвърлят от един командуващ на
