Изводът се налага от само себе си и на човечеството става все по-трудно да си затваря очите пред него — наближава краят на военната игра, затова, ако държим да оцелеем, ще се наложи да променим правилата на тази игра. А началото на края е положено много преди настъплението на ядрените оръжия. Кратката и изключително едностранчива кампания на добре въоръжените Западни държави срещу нефункционалните автокрации на Третия свят покосява живота на десетки хиляди, геноцидните етнически конфликти на крехките постколониал-ни държави са истински трагедии, макар и локални, ала само през последните две години от Втората световна война всеки месец са загивали милиони. И ако днес великите сили решат да влязат във война една с друга, възползвайки се от целия си боен арсенал, то отново ще загиват милиони, но този път на всяка минута. Понастоящем никоя от тях няма подобни намерения. Но докато старите структури съществуват, Голямата война никога няма да умре. Тя просто е излязла в почивка.
Именно технологията опосредства методите, с които ръководим нашия свят, но най-лесната и преди всичко фатална грешка, която бихме могли да допуснем, е да прехвърлим цялата вина за настоящата си дилема върху военните технологии. Напалмът, нервно-паралитичният газ и ядрените оръжия не са ни подхвърлени в от някакъв зложелателен бог — ние сами сме вложили огромно количество изобретателност и умения в тяхното измисляне и производство, при това поради една-единствена причина: да ги използваме на бойното поле.
Минувач по улиците на Вашингтон, САЩ
Генерал сър Джон Хакет
Войникът е едно от първите изобретения на цивилизацията и през последните пет хиляди години на съществуване на армиите не е претърпял почти никакви промени. Иранските юноши доброволци, препъващи се през минните полета край Басра през 1984 година и обречените британски батальони, превземащи поредната кота по време на юлското настъпление при река Сома през 1916 година, вземат участие в абсолютно същия по вид ритуал на саможертва и изтребление, който е унищожил младите мъже на Рим при Кан през 216 г. пр.н.е. Емоциите, залозите и изходът са на практика едни и същи. Битката — централният акт на цивилизованите бойни действия, е уникално събитие, в което обикновените мъже се бият и умират с такава готовност, като че ли всичките тези ненормални действия са напълно нормални и приемливи. А промените в оръжията и тактиката в ни най-малка степен не са допринесли за каквато и да било трансформация в характера на тези съществени елементи.
Промяната е възможна и напълно реална, но тя касае последиците от войната. Силата е основният и единствен аргумент, алфата и омегата, а веднъж приведена в действие, единственият ефективен отговор, който остава, е още по-голямата сила. Вътрешната логика на войната много често е превръщала военните действия в конфликти, далеч по-големи по своите мащаби, отколкото е съдържала значимостта на първоначалния проблем, превърнал се в нейно оправдание. На фона на нашето време евентуалните последици от една голяма война приемат действително драстичен и напълно необратим обхват, в това число тоталното унищожение на човешката раса. При все това за съвременните войници в никакъв случай не може да се твърди, че се държат по-безмилостно, отколкото техните предшественици.
Надали съдбата на жителите на Дрезден и Хирошима през 1945 година може да се нарече по- благосклонна, отколкото тази на жителите на Вавилон през 680 г. пр.н.е., когато градът пада в ръцете на асириеца Сеначериб. Ето как се хвали той: „Сравних града със земята и сринах къщите до основи, а после ги хвърлих в пастта на огъня. Разруших също така и външните, и вътрешните стени, храмовете и зигуратите, изградени от тухли, и изхвърлих целия боклук в канала Арахту. И след като унищожих Вавилон, разбих на прах боговете му и изклах всичките му жители, разорах земята му и я изхвърлих в Ефрат, така че реката да я отнесе чак до морето“2. Вярно, че подобен метод на унищожение е изисквал далеч повече физически усилия, отколкото ядрените оръжия, но по своята същност ефектът (поне за отделния град) е напълно идентичен.
Преобладаващата част от градовете през античността рано или късно са сполетени от участ, подобна на тази на Вавилон — а някои от тях по няколко пъти — тогава, когато приумиците на войната ги оставят незащитени пред мощта на враговете им. Различията между военните командири от древността и онези, които контролират най-мощните съвременни оръжия (като изключим разликите в способите на влияние върху общественото мнение) са по-скоро по отношение на технологиите и ресурсите, с които разполагат, отколкото в методиката на работата им. Войниците обикновено предпочитат да завоалират бруталната реалност на своя занаят под булото на идеализма и сан-тиментализма — както за да защитят самите себе си от истината, така и за да я скрият от останалите, но на професионално ниво те са напълно наясно с факта, че ключът към военния успех е ефективното убийство. Методичността, характеризираща безмилостното търсене на все по-ефикасни методи за убиване, накрая довело до създаване на ядреното оръжие, е абсолютно същата по своя характер като онази, чиято цел е била единствено попадането на все по-големи парчета желязо в тялото на противника, първоначално чрез физическа сила. Нека се запознаем със следните инструкции за използване на меч, записани в тренировъчния наръчник на римската армия:
Инструкциите се отличават с хирургическа прецизност и яснота, и понякога наистина става точно така, а оръжията обичайно (макар и не винаги) изпълняват предназначението си. Хората, които боравят с тях обаче, си остават преди всичко хора, което ще рече, че поведението им на бойното поле — както по времето на Римската империя, така и до ден днешен — се отличава преди всичко със сложност и непредсказуемост. Точно така се развива и първият контакт с врага за ефрейтора от Морската пехота на САЩ Антъни Суофърд по време на Войната в залива през 1991 година:
