Войната (Смъртоносната игра на човечеството)

type='note'>7

Жертвите сред офицерите в британската и американската армия, командири в стрелковите батальони — изнесли на гърба си по-голямата част от бойните действия по време на Втората световна война, са като цяло много повече, отколкото сред редовия и сержантски състав. Подобни са цифрите и за повечето от армиите, участвали в сериозни бойни действия и през последните няколко столетия. (Доста подозрителен е фактът, че процентът сред офицерите в американската армия, участвала във Виетнамската война, е доста под този на войниците.)8 Въпреки това начинът, по който офицерите преживяват битката, е доста по-различен от този на редовия състав. Страхът, който офицерите изпитват и опасностите, на които са непрестанно изложени, са точно толкова големи, колкото и тези на техните подчинени, ала те по принцип не си служат със своите оръжия — правят го само в краен случай. Ролята на офицера е да направлява онези, които използват оръжията си, както и да ги кара да го правят. Задачите, които офицерите са длъжни да изпълняват и обстоятелствата, при които са принудени да действат, постепенно закодират у тях един много специфичен поглед към света и начина, по който той се осъществява.

Военната етика поставя ударение върху перманент-ността на ирационалността, на слабостта и на злото, присъщи на човешките дела. Тя набляга на върховенството на обществото над индивида, както и на значимостта на реда, йерархията и разделението на функциите.

Тя определя националната държава като най-висша форма на политическа организация и приема за даденост непрекъснатата вероятност от война между отделните държави… Тя превъзнася подчинението като най-висшата добродетел на хората под пагон… Казано накратко, военната етика е изключително реалистична и консервативна по своя характер.

Самюел Хънтингтън9

Голяма част от класическата дефиниция на Хънтингтън на „военната настройка на съзнанието“ обрисува перфектно образа на офицерите на продължителна служба от далечното минало, но за съвременния офицер тя придобива нови, допълнителни измерения, защото представлява гледната точка на една напълно отделна и специализирана професия. Макар че на ниските нива на армейските командни структури открай време е имало постоянни специалисти, едва през последните няколко столетия всяка една по-голяма държава се сдобива с огромна общност от хора — професионалните военни офицери, — чиято единствена задача е в мирно време да поддържат войниците в добра форма, а във война — да ги поведат напред.

Именно професия е правилната дума за призванието на съвременния офицер, при това в абсолютно същия смисъл, в който думата важи за много по-стари професии, като например медицина или право. Офицерският състав е саморегулиращо се управително тяло, състоящо се от мъже и жени с експертни познания в редица сложни интелектуални дисциплини. Това управително тяло притежава монопол върху упражняването на своята функция, както и изключителното право да подбира и обучава онези свои нови членове, които е приело в редиците си. Неговият клиент е обществото като цяло (чрез опосредстващата роля на правителството — неговият единствен работодател). Тази група хора се радва на специални привилегии като компенсация за тежките отговорности, които лежат на раменете им. Подобно на редица други професии, офицерите също притежават широк обхват от корпоративни интереси и позиции, които защитават и се стремят да прокарват. Ала все пак има и един ключов аспект, по отношение на който военната професия се отличава коренно от всички останали цивилни общности — нещо, което самите военнослужещи често наричат клаузата на „неограничената отговорност“, заложена в трудовия им договор. Защото на пръсти се броят трудовите договори, които задължават служителите да отдадат и живота си, ако трябва, когато работодателят им го поиска.

Политиците може и да предпочитат да се преструват, че в етично отношение войникът не се намира в позиция, много по-различна от тази на останалите професии. Защото той е в такава позиция. Войникът служи под клаузата на неограничената отговорност и именно тази неограничена отговорност придава достойнство на военната професия… Налице е също така и фактът, че военните действия са групови действия, особено в армиите… Успехът на армиите зависи в изключително голяма степен от степента на сработване в групата, а то от своя страна зависи от доверието, което членовете на групата имат един към друг.

Онова, което някога Арнолд Тойнбий наричаше военни добродетели — сила на духа, издръжливост, лоялност, кураж и т.н. — са все добри качества за всеки човек и обогатяват обществото, в което преобладават. Но в общността на военните те са функционално необходими, което ги прави напълно, изцяло различни. Искам да кажа, че един човек може да бъде лицемерен, лъжлив, страхлив, порочен и слаб в какъвто и да било смисъл, и при все това да бъде блестящ математик или един от най-великите художници на света. Но има едно нещо, което подобен човек в никакъв случай не може да бъде — и това е добър войник, моряк или пилот. Затова именно доброто сработване в групата и неограничената отговорност са факторите, които, взети заедно, напълно отделят военната професия от всички останали и които, надявам се, ще продължат да ни правят уникални.

Генерал Джон Хакет

Има и лоши офицери, разбира се — такива, за които нищо от гореказаното не е валидно, но все пак генерал Хакет е прав в едно: именно липсата на тези военни добродетели е причината, превърнала ги в лоши офицери. В известен смисъл генералът предлага обобщаваща и донякъде романтична формула на добротата която по необходимост надмогва злото сред войниците на фронтовата линия. За същия феномен говори и един редник, описвайки го като „приятелска взаимопомощ и даже веселие, увеличаващи се дотолкова, че накрая, с приближаването към фронтовата линия, се превръщат в нещо невъобразимо осезаемо и абсолютно неуместно.“ По-нататък редникът продължава с цитат от писмото на свой братовчед: „Никъде другаде мъжете не са толкова обичани или способни да обичат така, както по време на бойни действия. И това е не само самата истина, а и началото и края на всичко.“10

И все пак това не е цялата истина.

Ходех там, където ми кажеха да ходя и правех онова, което ми кажеха да правя. Обаче край! През цялото време ме гонеше такъв страх, че чак лайното ми се подплаши!

Джеймс Джоунс, пехотинец от Втората световна война

Ако кръвта беше кафява, сега всички щяхме да сме окичени с медали.

Канадски сержант, служил в Северозападна Европа, 1944–1945 г.

Страхът е не само състояние на духа — той има и напълно физически измерения. Водена от иначе полезната си мания да пуска различни въпросници, по време на Втората световна война американската армия се заема да разбере до каква степен факторът „страх“ влияе на успеваемостта на войниците на бойното поле. В една от пехотните дивизии, намиращи се през август 1944 година във франция, 65% от войниците си признават, че поне в един случай не са били в състояние да си свършат правилно работата заради огромния си страх, а над две пети споделят, че при тях това е почти постоянно състояние.

В друго пехотно подразделение на американската армия, разформировано тогава в южната част на Тихия океан, две хиляди войници били помолени да определят физическите симптоми на страха. 84% от тях казали, че го свързват с неконтролируемо сърцебиене, а над три пети си признали, че се тресат неудържимо. Приблизително половината допълнили, че често имат усещането, че ще припаднат, че ги облива студена пот и че започва да им се гади. Над една четвърт добавили, че са повръщали от страх, а 21% споделят, че са загубили контрол над отделителните си органи.11 Да не забравяме, че тези цифри са почерпени единствено от доброволните признания — истинските вероятно са още по-големи от дадените, особено по отношение на по-смущаващите проявления на страха. Изразът на редник Джеймс Джоунс, че „лайното му се е подплашило“, в никакъв случай не е само метафора.

Ето такъв е суровият материал, с който офицерите са принудени да водят своите битки — мъже, чието обучение, самоуважение и лоялност към най-близките приятели много често се заличават само с един замах