от невъобразимия човешки страх и отчаяното желание на всяка цена да съхранят живота си. По време на бой, независимо от привидната си стабилност, войниците обикновено се превръщат в подплашено стадо — тълпа, обхваната от страх и паника. За да могат да ги контролират, офицерите са принудени да положат огромни усилия както за тяхната предварителна военна подготовка, така и за организацията им по време на самите бойни действия.
С течение на времето задачата на офицерите става още по-трудна. Те вече не разполагат с подредените като по конец войници, изпънали гърди под зоркия поглед на своите сержанти в обстоятелства, при които, стига да изпълняват добре механичните действия по зареждане и стрелба, се считат за ефективни във военно отношение. Съвременните сухопътни войски водят битки при обстановка на изключителна разпокъсаност, в която за командира е абсолютно невъзможно да упражнява пряк контрол върху действията на своите подчинени. И макар че командната структура е все още налице и развързва ръцете на командирите за принуда и наказание при провал на техните подчинени, за да владее своите хора, съвременният офицер е принуден да разчита все повече и повече на убеждението и гъвкавата манипулация.
Подполковник Майкъл Пети, Сухопътни войски на САЩ, Виетнам, 1969–1971 г.
Ако прекалено голям брой войници от едно подразделение не успеят да си свършат работата както трябва, то тогава вероятността за оцеляване на хората се свежда до минимум. Затова този командирски подход често дава изключително добри резултати, особено при малки, локални войни, като например тази във Виетнам, при които жертвите са относително малко на брой (само една пета от американските войници, участвали във Виетнамската война, са били убити), а епизодите на ожесточени битки — предимно редки и краткотрайни. Що се отнася до причината, която води до снижаване на боеспособността на американската армия във Виетнам, то тя по-скоро се корени в моралния упадък сред войниците и командирите им, а не толкова в изтощението от битките.
Но при широкообхватните бойни действия между редовните армии нещата са твърде различни — и това се отнася най-малко за последните две поколения. При която и да е голяма битка до края на XIX век броят на убитите и ранените само за един ден е достигал до 40–50% от общия брой на участващите в сраженията, а средната цифра е била не по-малко от 20%. При две битки годишно всеки пехотинец е бил изложен на риска да бъде ранен или убит през всяка година от съответната война — перспектива, която, както и да я погледне човек, звучи твърде обезкуражаващо. Но за останалите 363 дни годишно перспективата е само хипотетична, тъй като през тях войникът не участва в битки и дори не се намира в близост до врага. Възможно е да му е студено, да е постоянно мокър и гладен — което е обичайното състояние на пехотата по време на отделните преходи, — но през по-голямата част от годината той знае, че ще прекара нощта под покрив. При подобни обстоятелства той се справя с високия процент на вероятност да бъде ранен или убит по същия начин, по който всеки човек се бори с предопределеността на смъртта.
Съвременните военноморски и военновъздушни сили участват в битки, чиито психологически ефекти са почти идентични с битките от недалечното минало. На военните кораби съществува постоянното психологическо напрежение от мисълта да се намираш под горната палуба, когато те улучи торпедо, ала действителният, близък контакт с врага рядко достига повече от няколко часа месечно. Дори и отрядите от бомбардировачи по време на Втората световна война, животът на чиито пилоти се е изчислявал само в месеци, са водили същия тип война, макар и в доста по-екстремална форма — между кратките мигове на смъртна опасност, когато противниковият самолет се е приближавал прекалено много, всеки е прекарвал нощта под покрив, в чисти чаршафи, а понякога е можел да се отбие вечер и в местната кръчма. За сухопътните войски обаче съвременните бойни условия са коренно различни от някогашните.
Из психологическо изследване на американската армия, посветено на последиците от участие в битки12
Колкото и парадоксално да звучи, най-зашеметяващият, най-видим знак за промяната, увеличила до голяма степен трудността на наземните бойни действия за самите войници, е рязкото спадане на смъртните случаи в деня на самата битка. Вярно е, че някои малки подразделения, на които не им е провървяло, все още биха могли да бъдат унищожени само за час, ако нещо се обърка, но иначе средните дневни загуби за армейски сили в рамките на дивизия при интензивни бойни действия по време на Втората световна война са били около 2% от наличния състав. А за цяла армия жертвите, дори и от първия ден на голяма офанзива, рядко възлизат на повече от 1%. През последните две столетия смъртоносната сила на оръжията се е увеличила хилядократно, но степента на разширение на потенциалните им мишени е станала още по- голяма, така че в наши дни е далеч по-безопасно да бъдеш войник, отколкото е било преди сто или хиляда години. Проблемът за съвременния войник обаче е, че битките могат да продължат със седмици — време, през което отделни по-малки подразделения биват изпращани напред и връщани обратно, а самите битки следват бързо една след друга.
По отношение на общия брой на годишните загуби процентът на жертвите при големите войни е относително същият като този в недалечното минало — днешните пехотинци са изправени пред почти същата вероятност от смърт или раняване в рамките на една година. Но що се отнася до психологическите последици, те са доста различни. Непрекъснатият контакт с врага, непрестанното излагане на всякакви природни стихии, ежедневните бомбардировки и животът сред повсеместна смърт постепенно подриват вярата на мъжете в тяхното оцеляване и накрая разрушават и малкото им останали воля и кураж. Всеки е в състояние да прояви храброст поне веднъж, ала никой не може да бъде смел непрекъснато. „Куражът ти избликва с най-голяма сила само в началото, после постепенно намалява. Може би, ако по характер си много смел, намаляването не е чак толкова забележимо. Но все пак е налице и не може да бъде другояче“ — споделя един британски войник, който е преживял какво ли не на бойното поле.13
По време на Втората световна война американската армия стига до извода, че почти всеки войник, ако е успял да избегне смъртта или раната от куршум, след двеста до двеста и четиридесет „бойни дни“ се разстройва психически. Британците, които са въртели по-често своите войски по фронтовата линия, отчитат четиристотин дни, но и те са съгласни, че психологическият срив е неизбежен. А причината, поради която само една шеста от общия брой медицински случаи е бил от психиатричен характер, е, че преобладаващата част от войниците не са успели да оцелеят достатъчно дълго, за да получат душевно разстройство.
Този модел е абсолютно универсален и засяга всички бойни подразделения от всички националности, по всички фронтове. След първите няколко дена на фронтовата линия, през които членовете на поредната бойна единица показват признаци на постоянен страх и тревожност, всички се научават да различават истински опасните явления от обикновените, просто плашещи случки, и така самоувереността и боеспособността им се подобряват значително. След около три седмици тези качества достигат своята кулминация — и оттам нататък започва продължителният упадък. Според доклада на двама военни психиатри, придружавали пехотен батальон през 1944 година, към шестата седмица на непрестанни бойни действия повечето от войниците стават напълно убедени в неизбежността на собствената си смърт и престават да вярват, че куражът или уменията им биха могли да променят тази ситуация с каквото и да било. В продължение на няколко месеца те продължават да функционират, но с постепенно намаляваща ефективност, а накрая, ако не бъдат убити, ранени или изтеглени от бойното поле, резултатът е неизменно един и същ: „Що се отнася до самите тях, ситуацията е напълно безнадеждна… Войниците губят здравия си разум, оглупяват… Мозъчните им отклонения стават толкова големи, че на тях повече не може да се разчита да изпълнят каквато и да било устна или писмена заповед… Един от тези войници например
