Резерват

на десет милиарда години. Имаха средна продължителност на живот хиляда и петстотин години, а се размножаваха чрез „изпълване на етерни модели“ (все едно вдъхваха разум нежива материя). За създаването на една нова жива форма бяха необходими усилията на не по-малко от десет зрели Колбери, които се вдъхновяваха и си влияеха един на друг. Целият процес траеше около петстотин години и бе смисъл на съществуването им. След това бяха необходими поне петстотин години за възпитаването на новото създание и на определен етап се извършваше под контрола на един от родителите. Самият процес на придобиването на нови знания бе част от възпитанието на младия индивид и той активно участваше в него. Това, което Луис и Дейвис нямаше как да знаят е, че Земята не беше непозната планета за Колберите. Те отдавна използваха кораби от уплътнена енергия за да си доставят различни образци. А земляните бяха наистина интересни обекти тях — предвид бързият им метаболизъм и ирационалността в поведението им.

Малкия люк на стената се отвори и през него влезе „хлебарката“. Дейвис я изгледа с пренебрежение и досада, докато Луис отбеляза събитието с няколко топовни удара с глава о стената. „Хлебарката“ стигна до средата на стаята и спря. Нещо в поведението й караше Дейвис да мисли, че тя ги наблюдава. Този път нямаше поднос, нямаше го и приспособлението за къпане. Нищо.

— Хей, какво ни готвиш този път? — озъби се Дейвис.

Луис го погледна разсеяно и продължи заниманието си — пробивайки дупка в стената с поглед. „Хлебарката“ явно прецени ситуацията и се завтече първо към Дейвис. Когато пожелаеше тя можеше да бъде наистина бърза.

— Хей, ама какво…

Луис се строполи в следващия момент, а от „щипките“ на „хлебарката“ отново изкачаха искри.

Когато Дейвис отвори очи ситуацията беше съвсем различна.

— Господи къде се намирам? — избоботи той.

Беше подпрян върху огромен дънер, незнайно защо оцветен в синьо, тревата под тялото му имаше морскосин оттенък и странно сияеше докато встрани от него някакъв водопад извиращ от нищото вдигаше невъобразим шум. Реката, която започваше от него бълбукаше весело и криволичеше в тясното си корито надалеч по посока на хоризонта. Малка катеричка пробяга в скута му и се закатери по синьото дърво със завидна бързина. Червено слънце блестеше право в очите му, а по челото му сияеха множество капчици пот и прожектираха цялото това многообразие в кристално чист вид върху идеално гладките си повърхности.

— Пссст! Ела тук!

Дейвис смутено се огледа. Иззад някакъв кафяв храст му махаше ръка. Той с мъка се надигна и се затътри натам.

— Наведи се! Бързо, бързо… — препираше гласът. — Господи какъв глупак!

Дейвис клекна и се свря зад храста при непознатия.

— Какво му има на онзи? — непознатия посочи с пръст в далечината където една фигура тичаше и се търкаляше в тревата. — Насочил се е право към тях.

— Луис ли? Полудя докато идвахме насам.

Откъм фигурата долетя радостен писък: „Белии, белии, скъпичките ми белии! Коко сте много!“

— Слава богу! Засега имат мишена. И без това Силвестър щеше да ме убие, ако бях спасил двама. Но ти не се отпускай, могат да те хванат по всяко време. Не обръщай внимание, че са толкова бавни, те имат методи да ни хващат. Онези, които слабо се поклащат и са малко по-дребни са по-опасните.

— За какво говориш? — опули се Дейвис.

— За плъзгачите. Онези дето се поклащат са техните деца. Гледай, гледай! — извика тихо той.

Дейвис обърна поглед в далечината, там където подскачаше Луис и видя края на сцената, в която някакъв мощен отблясък беше запратил клетника право към едно от създанията. А те приличаха на огромни купи слама, предвид размерите им на триетажна сграда и жълтеникавия им цвят. Онова, което бе хванало Луис започна да вибрира и да издава някакви нечленоразделни звуци. След миг фигурата на Луис се загуби в сияещата фигура на извънземното.

— Господи, какво беше това?

— Може да има късмет. — констатира непознатия. — Но е малко вероятно, особено за новак. — той го погледна замислено и бавно изрече — понякога ги изплюват.

— Понякога? Какво искаш да кажеш? — чак сега Дейвис забеляза, че непознатия беше чисто гол. Ръката му затрепера, сочейки към слабините на другия. — Защо си гол? Нямаш ли дрехи?

— Плъзгачите оставят някакви парцали тук-там, но за нищо на света не бих ги облякъл. Кой знае, може да ни откриват по тях. Тук всички са голи, ще видиш.

— И други хора ли има? — опули се Дейвис.

— Хей, Мисури събуди се! Спътник едно вика Земя! Разбира се, че има. Стотици. Това е резервата на Земята, глупако. Намираш се в най-великия зоопарк във вселената. До нашия има резерват на някакви разумни червеи, а отвъд тях Уинстън каза, че имало богомолки. Но той умря вчера,така че не можеш да го чуеш.

Дейвис потърка объркано челото си. Беше се препотил целия.

— И те съветвам да съблечеш тези дрехи, защото тук ще ти бъдат непотребни. Но никакви съвети повече, иначе Силвестър ще ми счупи краката. Помагам ти само защото аз също съм нов и знам какъв кошмар е в началото.

След като изрече това непознатия се поизправи както беше приведен започна да се отдалечава.

— Хей, почакай, имам да те питам толкова много неща… — извика отчаяно Дейвис.

— Съжалявам приятел, но трябва сам да се оправяш. Можеш да ядеш почти всичко, което прилича на плод. И гледай да не заспиваш на отрито.

— Ама те убиват ли ни?

— Не винаги. Но кой знае какво ще им щукне на копеленцата, а изглежда че възрастните са луди по тях. Раян го изплюха без крака и трябваше да лази по корем цяла година. Така че, пази се! На тях не им пука много за нас, когато някой умре, те просто си докарват друг. И това в общи линии е всичко, другото ще трябва да откриеш сам.

— Хей почакай, моля те. Аз, аз съм Дейвис… — извика Дейвис, но непознатия вече се беше изгубил в храстите. Някаква суха клечка до него нежно изсвири.

— Проклет да съм! — изсумтя Дейвис и тръгна след непознатия. По пътя свали дрехите си и ги запокити в една яма, която непрекъснато се свиваше и отваряше, а отгоре й се виеше гъст зелен дим. Дейвис се престори, че не я чува, защото това щеше да го отведе на ръба, но ямата явно настояваше да получи отговор, защото повтори:

— …здраво, болен?

Дейвис се изправи непредпазливо и побягна. Някакъв бледокафяв облак тичаше с него…

,

Информация за текста

© Мартин Дамянов

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1711]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:48