• 1
  • 2

Мартин Дамянов

Резерват

Дейвис Матео така и не разбра кога попадна в центъра на жълтата светлина. Стоеше там — изправен до повредения си мотоциклет „Brawa“, в протрити дочени дрехи и стари маратонки „Reebok“, чийто подметки имаха много общо със земята, по която ходеха, докато неговия така наречен „приятел“ Луис се опитваше да направи нещо с счупен наполовина гаечен ключ и отвертка, която се вадеше до безобразие от дръжката си. Жълтата светлина преполови пътя от кораба до земята за не повече от десет милисекунди, после увисна безучастно над нея и се разцепи на десетки други „лъчи“, които независимо един от друг започнаха да опипват повърхността. Явно, освен кванти лъчиста енергия жълтата светлина съдържаше и друго, защото един от „лъчите“ докопа Дейв и здраво се зави около единия му крачол.

— Луис, престани!

— Какво?

— Престани да увиваш крака ми с проклетото жило!

— Нищо не правя, Дейв! — каза Луис, което си беше самата истина. Той се изправи в цял ръст до преобърнатия мотоциклет и омаза лицето си със смазка, докато се опитваше да почеше носа си с лакът. — По-добре не мърдай, защото съм чувал, че по-тези места има змии.

Небето притъмня пред очите на Дейвис.

— По-дяволите. — каза той с прогнил глас. Но нищо друго не му мина през главата, затова решен да се отдаде на яда си той добави още по-сочно — По-дяволите! Повтори го още няколко пъти преди жълтия лъч да „извика“ останалите жълти лъчи и всички вкупом да го подхванат и издигнат нагоре. Нагоре…

Нагоре. …към космическия кораб дошъл с неизвестна мисия на Земята чак от планетата ФртБал.

— Къде отиваш, Дейв? — попита Луис с приятелска загриженост, полята с няколко големи „Джака“ в кръчмата на Чако, докато приятелят му гледаше невярващо отдалечаващата се под подметките му земя.

Залеза обгърна за последен път Дейвис и той помаха за сбогом на няколко врани, които го гледаха неразбиращо от един електрически стълб, преди да се озове в тъмния трюм на космическия кораб.

— Всеки да се спасява както може… — констатира Луис след задълбочен анализ на ситуацията. Беше свикнал всички да се отказват от приятелството му (което не струваше много — не повече от две големи в кръчмата на Чако) и прие новия развой на ситуацията с философска примиреност. Той захвърли счупената отвертка на пътя (представляващ отъпкана спечена пръст, върху която беше насипан чакъл) и тръгна бавно надолу към разклона, където смяташе да си хване друго превозно средство на стоп. Не направи и две крачки, когато снопът лъчи го докопа.

— Тук е малко хладно. — каза Дейв. — Ало, ало…

— Няма да те чуят. — отвърна Луис, докато кръвта му се разделяше с последните остатъци алкохол. — Опитай нещо друго. И в случай, че успееш — додаде — поискай кльопачка. Стомахът ми стърже…

От тавана бликна светлина и освети двамата човека. В същото време сребристата стена (ако за уплътнено енергично поле може да се говори като за стена) се отвори и през отвора премина малко топкообразно създание, върху което имаше покрит поднос. Когато ходеше, то създаваше илюзията, че се върти, което беше само отчасти вярно защото се въртяха светлините по повърхността на съществото, а то самото се рееше на десет сантиметра над пода. От многоцветната му повърхност излизаха множество пипалца, които съществото размахваше подобно на морска сепия. То премина тържествено разстоянието до тях и се закова точно пред опулените им погледи. На похлупака пишеше с печатни букви:

„ХРАНА“

Дейвис сръга Луис ниско в хълбока.

— Нали искаше храна. Ето.

Луис мълчаливо въртеше глава сякаш искаше да прогони видението.

— Опитай, какво чакаш? — подкани го отново Дейвис. — Вдигни похлупака!

— Нещо не съм гладен. — оправда се Луис.

— Страхливец. — процеди през зъби Дейвис, но не помръдна от мястото си.

Съществото явно разбра страховете им, защото отвори похлупака. От подноса ги погледнаха няколко безформени къса, които незнайно защо Луис оприличи на рибешки глави.

Изминаха няколко месеца, през които не беше въведено кой знае какво разнообразие в дневния им режим. По едно време стената точно пред тях стана прозрачна и разкри панорамен екран, от който двамата спътници виждаха звездите.

— Сигурно са от НАСА. — предположи Луис, а от устата му изтичаше слюнка, която той се опитваше да улови и да превърне в балон. — Разработили са пътнически космически кораб и ние сме първите пасажери.

— Глупости! — блъвна Дейвис. — Това не е земен кораб. Не си ли забелязал какви са на пипане стените? На Земята няма подобен материал. Освен това НАСА си имат свои методи за набиране на доброволци. Освен това те едва стигат до Луната. Нали знаеш: „Една малка крачка за човека…“

— Какво?

Дейвис отегчено махна с ръка.

— Знам само,че ако не направя една истинска крачка навън ще си издрайфам червата. — оплака се Луис.

— Ти и без това не спираш да го правиш. — контрира го Дейвис. — Добре, че хлебарката почиства всичко.

Луис го погледна сърдито.

Изминаха още няколко месеца през които не се случи почти нищо ново (с изключение на няколкото водни душа, с които ги дари „хлебарката“) и съвсем логично на двамата мъже започна да им доскучава.

Някъде към средата на полета Луис започна да си блъска главата в стената, но за разлика от земните солидни стени от тази нямаше добър шанс да му излязат цицини. Дейвис уморено го наблюдаваше от другия край на помещението, като мислено проклинаше деня през който беше прекрачил прага на кръчмата на Чако. Искаше му се да е на другия край на света, на някой безлюден остров пълен с хищници, в манастир, само не затворен в една стая с бавно полудяващия Луис. Стената отпред бе спряла да прожектира звездни пейзажи и наоколо всичко бе пусто и сиво.

— Престани! — незнайно кога бе изкрещял Дейвис. — Иначе наистина ще те убия!

— Не мога! — изхленчи Луис. — Не мога. Трябва да изгоня Къдерите.

— Какво? — попита с омалял глас Дейвис, докато пред очите му бавно изникваха две думи обагрени в червено: delirium tremens. И повече не попита нищо.

— Къдерите. — повтори съвсем бавно Луис. — Те са се сврели там, нали знаеш? В онази част от главата ми, където растат белиите. Малките скромни белии. Трябва да изгоня Къдерите за да могат да пораснат белиите.

И той продължи свещеното си дело по „спасяването на белиите“, които само Бог знаеше какво представляваха.

Един ден Дейвис не издържа и тръгна към него със съкровеното желание да го удуши. Застана точно зад гърба му, вдигна треперещите си ръце към обраслия му врат и се приготви за действие. Той изпъна лактите си и стрелна дланите си напред когато внезапно дочу кратко изпращяване зад гърба си, и някакъв ток пробяга по тялото му — разхождайки се от лявото му бедро през хълбока, заобления хълм на корема му, назъбената повърхност на ребрата му, падината на аксилата и предмишницата, докато не скова и най- малките мускулчета на пръстите му. Дейвис отпусна хватката си и уморено се свлече на пода, където загуби съзнание. Луис невъзмутимо продължи битката си с Къдерите, (той така и не разбра грозящата го опасност) а „хлебарката“ победоносно се отдалечи от полесражението размахвайки „щипки“ от които още се стрелкаха малки сини мълнии.

Изминаха още няколко месеца през които корабът прекоси дузина галактики като свиваше пространството, скачаше от една черна дупка в друга и следваше зададените координати на родната му планета, и избираше най-прекия път до там. През това време Луис бавно потъваше в дебрите на болния си мозък.

Един прекрасен ден корабът кацна на ФртБал — планетата, където бе построен. Това беше родния дом на Колберите, които бяха големи и тромави създания чиято еволюция по земните стандарти се равняваше

Вы читаете Резерват
  • 1
  • 2
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×