Мартин Дамянов
В дробовете на ада
„Спреш ли веднъж да мислиш, способността да схващаш
придобива някакъв архаичен вкус, като звукът от отдавна
забравен език или надзъртането във Викторианската
camera obscura“
Древен землянски писател отпреди Голямата Звездна Революция
Ясен Милов огледа критично небето. Той се усети, че докато го правеше несъзнателно беше присвил очи. Значи вярно беше, че старите навици отзвучават трудно, а някои от тях не можеха да бъдат забравени изобщо (като изпепеляващото слънце на Риеон, например). Но сега метеорологичните екипи си бяха свършили добре работата — черни парцаливи облаци се бяха скупчили като глутница диви кучета над главата му и Милов очакваше всеки миг те да завият от глад и настървение. Слънцето надничаше плахо отзад като блудница-майка пред греха на изоставените си деца. Някакво тягостно чувство витаеше във въздуха и тласкаше мислите на Участника към бледи полузабравени спомени. Спомени, спомени… Някакъв поет бе казал, че мечтите отмиват времето като пясъчно море, не като океан… без спомени. Сякаш вчера беше напуснал плантацията на чичо си. Още чуваше псувните на стария фермер, хриптенето на давещите се в храчки и кръв бели дробове. Усещаше алкохолната омара, която го обвиваше като някакъв невидим плащ, когато се мотаеше с него в хидропонните кладенци.
„И ти ще изгниеш като него, нещастно престъпно малко копеле!“ — крещеше чичо му Марти на прага на малката порутена колиба като се давеше в собствените си храчки — „На някоя забравена от бога планета. Като захвърлено, пребито псе. Омитай се и повече да не съм те видял!“
— Няма! — изсъска Милов, сякаш отново бе там. Той още чувстваше върху гърба си изпепеляващия му поглед. Не би се върнал там отново. За нищо на света. По скоро би умрял.
Милов се изхрачи върху напуканата земя и продължи да дъвче обогатен тютюн с още по-голямо ожесточение. Непосредствено зад гърба му се мержелееше маркировъчната линия, отвъд която състезанието приключваше — полупрозрачна сребриста стена, която потреперваше от издигането на топлия въздух. Той опитваше какви ли не трикове да се избави от мрачните мисли, но засега това не му се отдаваше. Едва ли някога щеше да му се отдаде. Лицето му оставаше напрегнато и той притеснено стрелкаше с поглед терена на бъдещото сражение.
Платото се простираше от хоризонт до хоризонт, до където ти стигат очите. Точно пред тях обаче на разстояние от около два и половина километра се издигаше голяма планина, чийто стръмни скали бяха от масивен гранит.
Милов се притесняваше от североизточния склон, който бе обърнат срещу тях. Не беше достатъчно полегат за скоростно изкачване, но и не бе достатъчно стръмен за трасиращите въжета. Можеше да има много оплитания. Но не можеше да си позволи промяна в маршрута, тъй като маркировъчните линии пресичаха под много неудобен ъгъл скалния масив. А и от щаба нямаше да го разрешат. Притесняваха го непълните сведения за бойните възможности на противника. Какво знаеха за ноидите? На практика почти нищо. Информацията, която (колкото и малка да бе тя) специалистите по информационно-търсещи системи изровиха от инфо-банката бе достъпна само на най-висшето ръководство. Имаше коректив — колкото по- малко знаеше пушечното месо, "абе що не си ебете майката… "
Ноидите живееха на забравена от бога планета, която се въртеше около звезда девета величина в съзвездието Еридан някъде в покрайнините на галактиката. Нямаха други колонии. Представителството им в интергалактическия съвет беше повече от скромно и като капак не бяха осъществявали търговски контакти с хората досега. Практически живееха изолирано. Не щеш ли изведнъж подават молба за участие в „космическа битка“. Странно, нали? Но случайностите не спират до тук. Интересите им съвпаднат с тези на хората в областта на Инитрианския триъгълник. Точно когато нашето правителството е разклатено и се задават предсрочни парламентарни избори.
Молбата им за участие в битка е удовлетворена съгласно резолюцията на колониите членки от голямата междугалактическа конференция в Диетелон. В този текст се уважаваха претенциите на всички членки в рамките на честен двубой. Независима комисия определяше правилата за всяка една отделна битка и определяше терен за провеждането й.
Ноидите бяха абсолютни новаци в интергалактическите битки. Залозите вървяха десет към едно в полза на хората, но това можеше да се окаже за тях както недостатък така и предимство. Милов бе склонен да вярва повече на първото. „Внимавай, миризливо лайно такова!“ — бе извикал чичо му веднъж, когато оглеждаха хидропонните кладенци — „Няма кой да ти подари нов задник.“ Май това бе единствения път когато чичо му бе проявил загриженост. Единственото хубаво нещо, което донякъде разведряваше мрачните му мисли бе, че изпитанията с оръжията бяха минали без инциденти и сега с чиста съвест можеха да нахранят хрътките. Ах хрътките, проклетници са те! Яловите вещици на ефира, каубоите без крака, микрофонените джуджета или цицесмуците както още ги наричаше генерал Райкър. Те бяха чудовища с няколко, не с много глави, които никога не можеха да бъдат нахранени. А се хранеха само с прясно и кърваво месо.
Техническите екипи естествено претупаха работата. Пресата отгоре растеше с всеки изминал ден, а не бяха извършени и половината от необходимите атмосферни, геологични и петрологични проучвания. Затова пък по-голямата част от времето отиде за монтиране на камери, смело- и микрофони. И това си имаше предимства…
„Истинският звук и мирис на битката, доведен до вас благодарение на СмартМакс!“ — ромолеше на всеки два часа сладкият глас на Доли Уейнрайт в рекламата, която пускаха по InterVision. Цицорести мадами, облечени в хамелеонови десантни костюми развяваха дупета и водеха импровизирана битка под звуците на Софиезата. Декорите бяха толкова добре изпипани, че и опитен наблюдател можеше да ги обърка с изоставените минни находища на Сапфир.
„Да можеха да натикат по един смелофон и в задника ми. Тогава щяха да разберат какво означава настроение за битка“, роптаеше Милов, сякаш имаше шанс да промени нещо и продължаваше да дъвче обогатения си тютюн. „Действа успокояващо“ — мислеше си той, докато в същото време до краката му се беше образувала малка черна локва. Съвсем нормално бе да се чувства нервен. Животът му бе нарисуван на колода от карти, от чието раздаване доколкото му беше известно той нямаше да получи ръка. Армията получаваше, политиците получаваха също, а онези издокарани копелдаци, които возеха тлъстите си задници в луксозни космически яхти получаваха най-много. Милов мразеше всички. Кой от тях щеше да му подари „нов задник“?
Битката щеше да се предава по хиляда и седемстотин независими телевизии на сто и двадесет планети. Това правеше грубо около триста и петдесет билиона зрители. Не, Джим, не беше цифра, която може да бъде подценявана. Хората, които се занимаваха с даване и приемане на залози се подготвяха с години за подобен удар.
Теоретически с приходите от правата на подобно начинание можеше да се купи цяла звезда! На практика имаше корпорации, които под правителствена протекция можеха да го сторят. Отдавна беше минал на ход периодът на „политическият прагматизъм и икономическият рационализъм“, а бунтът на петролните магнати от Ефер бе явното начало на този процес.
Ясен Милов не си правеше илюзии, че той беше черноработникът, чийто задник бе призван да защитава този „нов политикономически морал“. Той бе наясно с всички последици и бе приел да играе. Но също бе наясно, че „нови“ неща се случваха приблизително на два билиона години. Не беше съвсем сигурен, че добре разбира значението на думата „морал“. Но съзнаваше, че ако днес не направи едно голямо шоу, утре няколко милиона миньори на Леспус можеха да откажат да работят.
Нещо в ухото на Милов прещрака и видеодисплея, който се проектираше директно върху ретината му просветна. Появи се намръщената физиономия на генерал Райкър, който притискаше току що разопакована стерилна кърпичка върху сълзящото си око. Беше изнервен и потиснат.
— Как върви Милс?
— Вече приключваме, сър. Милов, сър.
