Роалд Дал
Отрова
Трябва да беше около полунощ, когато се прибрах вкъщи, и щом наближих портата на бунгалото, изгасих фаровете на колата, да не би светлината да проникне през прозореца на страничната спалня и да събуди Хари Поуп. Но не е трябвало да се притеснявам. Докато приближавах, забелязах, че лампата му още свети, значи, все едно беше буден, освен ако не беше заспал, докато е чел.
Паркирах и изкачих петте стъпала до верандата, като внимателно ги броях в тъмното, да не би, когато стигна горе, да продължа да стъпвам по нещо, което не съществува. Пресякох верандата, минах през защитената с мрежа врата и запалих лампата в антрето. Отидох до стаята на Хари, тихо открехнах вратата и надникнах.
Той лежеше в леглото и видях, че е буден. Но не се помръдна. Дори не обърна глава към мен. Чух го обаче да ме вика:
— Тимбър, Тимбър, ела тук.
Говореше бавно, пошепваше всяка дума внимателно, разчленено и аз рязко отворих вратата и бързо тръгнах към него.
— Спри. Чакай, Тимбър. — Едва чувах какво ми казва. Имах чувството, че невероятно се напряга, за да произнесе думите.
— Какво има, Хари?
— Шшшшт! — прошепна той. — Шшшшшт! За бога, не вдигай шум. Свали си обувките, преди да приближиш. Моля те, прави каквото ти казвам.
Начинът, по който говореше, ми напомни за Джон Барлинг, след като го простреляха в корема. Тогава той се беше подпрял на един сандък, в който имаше резервен самолетен двигател, държеше се с две ръце за корема и говореше нещо за немския пилот със същия дрезгав напрегнат полушепот, както Хари сега.
— Бързо, Тимбър, но първо си събуй обувките.
Не можех да разбера за какво му трябваше да си събувам обувките, но прецених, че ако е болен, на какъвто ми приличаше, най-добре беше да му угодя, затова се наведох, събух си обувките и ги оставих насред стаята. После се приближих до леглото му.
— Не докосвай леглото! За бога, не докосвай леглото!
Все още говореше като прострелян в стомаха, лежеше по гръб, завил три четвърти от тялото си само с чаршаф. Беше облечен в пижама на сини, кафяви и бели райета и обилно се потеше. Нощта беше гореща и аз самият бях малко потен, но не като Хари. Цялото му лице беше мокро, а възглавницата около главата му бе прогизнала от влага. Приличаше на човек с тежък маларичен пристъп.
— Какво има, Хари?
— Пама1.
— Пама! О, божичко. Къде те ухапа? Преди колко време?
— Тихо — прошепна той.
— Слушай, Хари — казах аз, наведох се напред и го докоснах по рамото, — не трябва да губим време. Хайде сега, бързо кажи къде те ухапа.
Той лежеше напълно неподвижен и напрегнат, като че ли едва сдържаше някаква остра болка.
— Не съм ухапан — прошепна. — Още не. Върху корема ми е. Спи.
Бързо отскочих назад. Не можах да се въздържа и се втренчих в корема му или по-скоро в чаршафа, с който беше покрит. Той беше измачкан и не можеше да се разбере дали отдолу има нещо.
— Сериозно ли говориш, че в момента върху корема ти лежи пама?
— Кълна се.
— Как е попаднала там?
Нямаше защо да го питам — беше съвсем ясно, че не се занася. Трябваше да му кажа да мълчи.
— Четях — рече Хари, като изговаряше всяка дума много бавно, внимателно и разчленено, за да не движи коремните мускули. — Лежах по гръб и четях и изведнъж почувствувах, че на гърдите ми, зад книгата, има нещо. Нещо, което ме гъделичкаше. После с ъгълчето на окото си видях тази малка пама, която пълзеше по пижамата ми. Малка — около двайсет и пет сантиметра. Знаех, че не бива да мърдам. А и да исках, не можех. Лежах и я гледах. Помислих, че ще полази върху чаршафа. — Хари млъкна и остана така няколко секунди. Очите му се плъзнаха надолу по тялото, към мястото, където чаршафът покриваше корема му — очевидно искаше да се увери, че шепотът му не смущава животното, което лежеше там. — На чаршафа имаше гънка — продължи той, като сега говореше още по-бавно отпреди и толкова тихо, че за да го чуя, трябваше да се навеждам. — Виждаш ли, още е там. Мушна се под нея. През пижамата я усещах как пълзи по крема ми. После спря да се движи и сега лежи там на топло. Вероятно спи. Чаках те. — Той вдигна очи и ме погледна.
— От колко време?
— Часове — прошепна той. — Часове — гадни, безкрайни часове. Няма да издържа много, без да се движа. Кашля ми се.
Не се съмнявах в достоверността на разказа му. Всъщност подобно поведение съвсем не беше необичайно за памата. Тя се навърта около жилищата на хората и обича топли места. Необичайното беше, че Хари не бе ухапан. Ухапването й е много опасно, освен ако не се вземат незабавни мерки. В Бенгалия тези змии всяка година убиват доста хора, особено по селата.
— Добре, Хари — сега вече и аз шепнех. — Не мърдай и не говори, само ако ти се наложи. Знаеш, че няма да те ухапе, ако не я уплашим. За нула време ще оправим работата.
Безшумно излязох по чорапи от стаята и взех от кухнята малък остър нож. Сложих го в джоба на панталона си, за да го използувам незабавно, ако нещо се случеше, докато измисляхме план за действие. Ако Хари се изкашляше, ако мръднеше или стореше нещо, което да изплаши памата, и тя го ухапе, щях да изрежа ухапаното място и да се опитам да изсмуча отровата. Върнах се в стаята, а Хари все още лежеше неподвижно и цялото му лице плуваше в пот. Очите му ме следваха, докато пресичах спалнята и стигнах до леглото му, виждах, че се чуди какво ли съм направил, и аз застанах край него, като се опитвах да измисля най-разумния начин на действие.
— Хари — казах и докато говорех, приближих уста почти до ухото му, за да не се налага да повишавам глас повече от най-тихия шепот. — Мисля, че ще е най-добре да повдигна чаршафа много, много бавно и тогава ще можем да погледнем. Вярвам, че ще успея да го направя, без да я стресна.
— Не ставай глупак! — Гласът му беше равен. Изговаряше всяка дума твърде, бавно, твърде внимателно и твърде тихо, за да може да изрази нещо. Изразяваше го обаче с очите си и с ъгълчетата на устата си.
— Защо?
— Светлината ще я уплаши. Там отдолу сега е тъмно.
— Тогава бързо да дръпна чаршафа и да я изхвърля, преди да те нападне.
— Защо не извикаш лекар? — каза Хари.
Начинът, по който ме гледаше, красноречиво говореше, че това е било първото, за което сам е трябвало да се сетя.
— Лекар, разбира се. Точно така. Ще извикам Гандербай.
Излязох на пръсти, намерих номера на Гандербай в указателя, вдигнах слушалката и казах на телефонистката да побърза.
— Доктор Гандербай. Тимбър Удс се обажда.
— Здравейте, мистър Удс, още ли не сте си легнали?
— Слушайте, можете ли да дойдете веднага? И донесете серум срещу ухапване от пама.
— Кой е ухапан? — въпросът долетя толкова рязко, че прозвуча като малка експлозия в ухото ми.
— Никой. Все още никой. Но Хари Поуп лежи в леглото и върху корема му има една — заспала е под чаршафа.
Около три секунди цареше тишина. После, като говореше бавно, вече не като експлозия, а ясно и отчетливо, Гандербай каза:
— Кажете му да не мърда. Не трябва нито да мърда, нито да говори. Разбирате ли?
— Естествено.
— Идвам веднага!
Той затвори, а аз се върнах в спалнята. Хари ме следеше с очи, докато се приближавах към
