да се приближа и прошепна:
— Кажете му, че ще намокря дюшека и под тялото му ще стане много студено. Трябва да е подготвен за това и не бива да мърда. Кажете му го отсега.
Наведох се над Хари и му предадох думите на лекаря.
— Защо не свършва вече? — рече той.
— Сега ще свърши, Хари, но ще усетиш силен студ, затова бъди готов.
— О, боже всемогъщи, свършвайте, свършвайте!
За пръв път той повиши глас и Гандербай рязко вдигна глава, гледа го няколко секунди, а после продължи работата си.
Сипа няколко капки хлороформ в книжната фунийка и изчака да се стекат по тръбичката. После наля още малко. Почака отново и тежката сладникава миризма на хлороформа изпълни стаята, донасяйки със себе си слаби, неприятни асоциации за сестри и хирурзи, застанали в бяла стая около дълга бяла маса. Сега Гандербай наливаше непрекъснато и аз виждах как тежките изпарения на хлороформа кръжат бавно, като пушек, над книжната фунийка. Лекарят спря за миг, дигна шишето към светлината, напълни още една фунийка и ми го върна обратно. Бавно изтегли гумената тръбичка изпод чаршафа, след което се изправи.
Напрежението при пъхането на тръбичката и сипването на хлороформа трябва да е било огромно, защото си спомням, че когато се обърна и ми зашепна, гласът му беше тих и отпаднал:
— Ще почакаме, петнайсет минути. Просто за да сме сигурни.
Наведох се и го съобщих на Хари:
— Ще изчакаме петнайсет минути, за да сме сигурни, но вероятно вече се е упоила.
— Тогава защо, за бога, не надникнете да видите! — Хари отново проговори високо и Гандербай рязко се извърна, дребното му кафяво лице изведнъж стана много, много гневно. Очите му бяха силно черни и той ги втренчи в Хари, чийто мимически мускул отново се разигра. Извадих кърпичката си и избърсах потта му, като междувременно се опитвах лекичко да го потупам по челото за успокоение.
После застанахме до леглото и зачакахме, като Гандербай непрекъснато наблюдаваше лицето на Хари с някакво странно напрегнато изражение. Дребничкият лекар-индиец съсредоточаваше цялата сила на волята си, за да го накара да мълчи. През всичкото време нито за миг не откъсна очи от пациента си и макар че не издаваше звук, имах чувството, че не престава да му крещи: „Сега слушай, трябва да слушаш, не бива да провалиш всичко накрая, чуваш ли ме!“ И Хари лежеше, устата му играеше, потеше се, затваряше очи, отваряше ги, гледаше мен, чаршафа, тавана, отново мен, но нито веднъж Гандербай. И въпреки това докторът го държеше подчинен на волята си. Миризмата на хлороформ беше потискаща и ми се повръщаше, но не можех да напусна стаята точно сега. Имах чувството, че някой надува огромен балон, който всеки миг ще се пръсне, но не можех да откъсна очи от него.
Най-после Гандербай се обърна, кимна ми и аз разбрах, че беше готов да започва.
— Вие минете от другата страна на леглото — каза. — Всеки от нас ще хване по един край на чаршафа и ще го повдигнем заедно, но много бавно, моля ви, и много тихо.
— Кротувай сега, Хари — рекох, минах от другата страна на леглото и хванах чаршафа. Гандербай застана срещу мен и двамата започнахме да го издърпваме, като го повдигахме от тялото на Хари, отвивахме го много бавно, като хем стояхме на почетно разстояние, хем се навеждахме напред и се опитвахме да надникнем отдолу. Миризмата на хлороформ беше ужасна. Спомням си, че се опитвах да задържа дъха си и когато не можех повече, мъчех се да не дишам дълбоко, за да не прониква в дробовете ми.
Сега вече гърдите на Хари се оголиха изцяло или по-скоро горнището на раираната му пижама, после зърнах белия шнур на панталоните му, прилежно завързан на фльонга. Малко по-надолу се показа някакво седефено копче, каквото никога не съм имал на пижамата си, никакво копче на цепката, камо ли седефено. Пустият му Хари, помислих си, много е изискан. Странно как понякога в най-напрегнати моменти човек се сеща за глупости. Аз например съвсем ясно си спомням, че си помислих, когато видях онова копче, колко е изискан Хари.
Но освен копчето на корема му нямаше нищо.
Тогава задърпахме чаршафа по-бързо и когато открихме краката и стъпалата му, пуснахме го да се свлече на пода до леглото.
— Не се движете — каза Гандербай, — не се движете, мистър Поуп. — И започна да наднича покрай тялото на Хари и под краката му. — Трябва да внимаваме, това животно може да е къде ли не. Може да е в крачола на пижамата му.
Щом Гандербай изрече тези думи, Хари бързо вдигна глава от възглавницата и си погледна краката. За пръв път правеше някакво движение. После изведнъж скочи, изправи се върху легото си и трескаво започна да тръска краката си във въздуха. В този момент и двамата с Гандербай решихме, че е ухапан, и лекарят вече бъркаше в чантата си за скалпела и турникета, когато Хари спря да подрипва, застана неподвижно, втренчи се в дюшека, върху който беше стъпил, и изкрещя:
— Няма я!
Гандербай се изправи и за миг също погледна дюшека, а после Хари. На Хари му нямаше нищо. Не беше ухапан и нямаше да бъде ухапан, нямаше да умре и всичко беше чудесно. Но от това като че ли никой не се почувства по-добре.
— Мистър Поуп, вие, разбира се, сте съвсем сигурен, че сте я видели? — В гласа на Гандербай прозвуча нотка на сарказъм, което никога не би се случило при обикновени обстоятелства. — И не смятате, че има вероятност да сте сънували, нали, мистър Поуп?
От начина по който Гандербай гледаше Хари, разбрах, че сарказмът не беше преднамерен. Просто малко отпускане след изживяното напрежение.
Хари стоеше на леглото в раираната си пижама, гледаше лекаря кръвнишки и по бузите му избиваше червенина.
— Искате да кажете, че лъжа, така ли? — изкрещя той.
Гандербай стоеше съвсем неподвижен и го гледаше. Хари пристъпи крачка напред върху леглото и очите му силно заблестяха.
— Ах ти, мръсен, смрадлив индийски плъх!
— Млъкни, Хари — обадих се.
— Ах ти, мръсен, черен…
— Хари! — извиках. — Млъкни, Хари! — Нещата, които казваше, бяха ужасни.
Гандербай излезе от стаята, сякаш двамата с Хари не съществувахме. Последвах го и докато пресичаше антрето, за да излезе на верандата, сложих ръка на рамото му.
— Не го слушайте какво приказва — рекох. — Това нещо му е подействувало така, че не знае какво прави.
Слязохме от стълбата на алеята, пресякохме я и се озовахме при стария му морис. Той отвори вратата и влезе вътре.
— Свършихте чудесна работа — рекох. — Толкова съм ви благодарен, че дойдохте.
— Той има нужда от хубава почивка — отвърна докторът тихо, без да ме погледне, запали двигателя и потегли.
Информация за текста
© Роалд Дал
© 1992 Огняна Иванова, превод от английски
© 1992 Правда Митева, превод от английски
Roald Dahl
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009
