Радостта на свещеника

— Не съм казал такова нещо. Питах ви колко.

Мистър Богис погледна към скрина, наклони глава първо на една страна, после на друга, смръщи вежди, нацупи устни, повдигна рамене и презрително махна с ръка, сякаш искаше да каже, че в действителност едва ли си заслужава изобщо да се замисля по въпроса, нали така?

— Ами да кажем… десет лири. Мисля, че това ще бъде справедливо.

— Десет лири! — извика Ръминс. — Не говорете смешни работи, отче, моля ви!

— Че то ще струва повече, ако го дадем за подпалки! — възмути се Клод.

— Я погледнете сметката — продължи Ръминс и така злостно забоде мръсния си показалец в безценния документ, че мистър Богис се изплаши. — Тук пише точно колко струва! Осемдесет и седем лири! И то когато е бил нов. Сега, когато е старинен, трябва да струва двойно!

— Ще ме извините, сър, но не е така. Това е копие, и то на старо. Но ще ви кажа какво, приятелю — постъпвам доста безразсъдно, но не мога иначе: ще покача до петнайсет лири. Какво ще кажете?

— Дайте петдесет — каза Ръминс.

Блажен трепет премина като иглички през краката на мистър Богис и стигна чак до петите му. Вече беше негов. Скринът беше негов. В това нямаше никакво съмнение. Но навикът му да купува евтино, колкото се може по-евтино, придобит с годините на нужда и опит, беше прекалено силен у него, за да си позволи да се предаде толкова лесно.

— Драги приятелю — тихо прошепна той, — на мен ми трябват само краката. Възможно е по-късно да успея да използвам и чекмеджетата, но останалото, самият корпус, както съвсем вярно се изрази приятелят ви, е годен само за подпалки.

— Направете ги трийсет и пет — каза Ръминс.

— Не мога, сър, не мога! Не си струва. И не бива да си позволявам да се пазаря по този начин. Ще ви направя последно предложение и след това трябва да си тръгвам. Двайсет лири.

— Приемам — озъби се Ръминс. — Ваш е.

— О, господи! — завайка се мистър Богис и закърши ръце. — Ето как отново се подведох. Изобщо не биваше да започвам.

— Вече не можете да се отречете, отче. Сделката си е сделка.

— Да, да, знам.

— Как смятате да го вземете?

— Ами чакайте да помисля. Може би, ако докарам колата си в двора, вие, господа ще бъдете така добри да ми помогнете да го натоварим?

— В кола? Това нещо никога няма да влезе в колата! За това ви е нужен цял камион!

— Не, не мисля. Както и да е. Ще видим. Колата ми е на пътя. Ще се върна за секунда. Все ще се справим някак си, сигурен съм.

Мистър Богис пресече двора, мина през вратата и тръгна по дългата пътека, която водеше през нивите до шосето. Усети, че се кикоти съвсем невъздържано, и му се струваше, че стотици и стотици малки мехурчета се издигат от стомаха му и весело изригват от темето му като газирана вода. Всички жълтурчета наоколо изведнъж се превръщаха в златни лири, които блестяха на слънчевата светлина. Земята беше посипана с тях и той се отклони от пътеката в тревата, за да може да ги гази, да ги тъпче и да чува тихото метално подрънкване, което издаваха, като ги подритваше с крак. С мъка се сдържаше да не хукне да бяга. Но свещениците никога не тичат; те вървят бавно. „Движи се бавно, Богис.“ Запази спокойствие, Богис. Вече няма закъде да бързаш. Скринът е твой! Твой е за двайсет лири, а струва петнайсет или двайсет хиляди! Скринът на Богис! След десет минути той ще бъде натоварен в колата ти — лесно ще влезе — и ти ще подкараш към Лондон и ще пееш по целия път! Мистър Богис, който кара Скрина на Богис в колата на Богис. Историческо събитие. Какво не би дал някой вестникар, за да го заснеме! Дали да не го уреди някак? Може би трябва. Ще почака и ще види. О, славен ден! О, чуден, слънчев, летен ден! О, вечна слава!

Отзад, във фермата, Ръминс каза:

— Представяте ли си, това старо копеле ще даде двайсет лири за тоз боклук.

— Справихме се много добре, мистър Ръминс — каза Клод. — Мислите ли, че ще плати?

— Няма да го натоварим на колата, докато не плати.

— Ами ако не влезе в колата? — попита Клод. — Знаете ли какво мисля, мистър Ръминс? Искате ли честно да ви кажа мнението си? Мисля, че тая проклетия е твърде голяма, за да влезе в кола. И тогава какво ще стане? Ще каже да върви по дяволите, ще си замине без него и вие вече няма да го видите. И парите също. Не изглеждаше чак толкова убеден, че иска да го вземе.

Ръминс не отговори, замислен над тази новина и твърде тревожна перспектива.

— Как е възможно такова нещо да влезе в кола? — неумолимо продължи Клод. — Пък и никой свещеник не кара голяма кола. Да сте видели свещеник в голяма кола, мистър Ръминс?

— Не съм.

— Ето, виждате ли! А сега слушайте какво ще ви кажа. Имам една идея. Той нали каза, че му трябват само краката. Така ли беше? Значи, от нас се иска само бърже да ги отрежем още тук, на място, преди да се е върнал, и тогава със сигурност ще влезе в колата. Фактически ние му спестяваме труда да си ги реже сам, когато се прибере у дома. Какво ще кажете, мистър Ръминс? — Плоската тъпа физиономия на Клод лъщеше от блудкава гордост.

— Идеята не е много лоша — каза Ръминс, като гледаше скрина. — Всъщност много си я бива. Хайде тогава да побързаме. Ти и Върт го изнесете на двора. Аз ще взема триона. Първо извадете чекмеджетата.

Две минути по-късно бяха изнесли скрина навън и го бяха поставили нагоре с краката насред пилешките курешки, кравешкия тор и калта. Далеко в полето, по пътеката към шосето, се движеше малка фигурка. Спряха да я погледат. Имаше нещо доста комично в начина, по който тя се движеше. От време на време хукваше в тръст, после правеше нещо като троен скок, а по едно време дори им се стори, че до ушите им, през ливадите, долетяха звуците на весела песен.

— Според мен тоя е шантав — каза Клод, а Върт се усмихна мрачно и бавно завъртя мътното си око.

Ръминс излезе от бараката, като се поклащаше — тантурест, приличащ на жаба, с дълъг трион в ръка. Клод взе триона и се залови за работа.

— Режи ги ниско — рече Ръминс. — Не забравяй, че ще ги използва за друга маса.

Махагонът беше сух и много твърд и докато Клод работеше, ситен червен прашец се изсипваше от зъбците на триона и меко падаше по земята. Един по един бяха отрязани, Върт се наведе и внимателно ги подреди в редичка.

Клод отстъпи назад да огледа резултата от усилията си. Възцари се дълго мълчание.

— Искам да ви задам само един въпрос, мистър Ръминс — каза бавно той. — Дори и сега ще можете ли да вкарате това огромно нещо в някоя кола.

— Не, ако не е фургон.

— Правилно! — извика Клод. — А свещениците, както знаете, нямат фургони. Обикновено карат някое дребно морисче или остинче.

— Той иска само краката — каза Ръминс. — Ако останалото не влезе, тогава да го остави. Получил си е краката.

— Знаете, че не е така, мистър Ръминс — търпеливо подхвана Клод.

— Дяволски добре знаете, че той ще започне да отбива от цената, ако не натъпче това чудо до последното парче в колата си. Когато става въпрос за пари, свещеникът е не по-малко хитър от всеки друг, не си правете никакви илюзии. Особено този стар дявол. Така че защо да не му дадем подпалките още сега и да приключим въпроса? Къде си държите брадвата? Върт, иди донеси брадвата.

Върт влезе в бараката, изнесе дълга дърварска брадва и я подаде на Клод. Клод плю на дланите си и ги разтри една в друга. После с няколко високи замаха яростно се нахвърли върху безкракото туловище на скрина.

Работата не беше лека и изминаха няколко минути, преди да успее да го раздроби на парчета.

— Едно ще ви кажа — обяви той, като се изправи и изтри потта от челото си. — Дърводелецът, дето го