Паркира пред библиотеката, заключи котарака в колата, бързо изкачи стъпалата и се насочи право към справочния отдел. Отвори тематичния каталог и затърси на ПРЕРАЖДАНЕ и ЛИСТ.
На ПРЕРАЖДАНЕ намери нещо, със заглавие „Повторение на земния живот — как и защо“ от някой си Ф. Милтън Уилис, издадено през 1921 г. За Лист намери две биографии. Взе и трите книги, върна се в колата и потегли обратно.
Вече вкъщи, Луиза настани котарака на дивана, седна и тя с трите книги в скута и се приготви за сериозно четене. Реши да започне с произведението на мистър Ф. Милтън Уилис. Книжката беше тъничка и малко поомърляна, но изглеждаше авторитетно и името на автора звучеше солидно.
Доктрината за прераждането гласи, зачете тя, че душата преминава във все по-висш и по-висш животински вид.
Тя го прочете отново. Но откъде можеше да знае? Откъде беше толкова сигурен? Не можеше. Никой не може да бъде сигурен за подобно нещо. В същото време, твърдението доста поохлади ентусиазма й.
Това изобщо не го разбра, но продължи да чете и скоро стигна до един интересен абзац, в който се обясняваше колко време трябва да мине, преди душата отново да се върне на земята в нечие чуждо тяло. Времето варираше според произхода и мистър Уилис даваше следната таблица:
Пияници и безработни | 40/50 години |
Неквалифицирани работници | 60/100 години |
Квалифицирани работници | 100/200 години |
Буржоазия | 200/300 години |
Едра буржоазия | 500 години |
Поземлена аристокрация | 600/1000 години |
Духовно посветени | 1500/2000 години |
Тя бързо отвори една от биографиите, за да разбере колко години бяха изминали от смъртта на Лист. Установи, че е починал през 1886 г. Това означаваше шейсет и седем години. Следователно, според класацията на мистър Уилис, щом се е върнал толкова скоро, значи е бил неквалифициран работник. Това май изобщо не се връзваше. От друга страна, методите на автора изобщо не й допадаха. Според него, поземлените аристократи бяха едва ли не най-висшите създания на света. С червените жакетчета, шпорите и садистично кървавия им лов на лисици. Не, реши тя, това изобщо не е вярно. И изпита истинско удоволствие от факта, че се е усъмнила в постулатите на мистър Уилис.
По-нататък в книгата Луиза се натъкна на списък на някои от най-известните прераждания. Епиктет, пишеше там, се бе върнал на света като Ралф Уолдо Емерсън. Цицерон — като Гладстон, Алфред Велики — като Кралица Виктория, Вилхелм Завоевателя — като Лорд Кичнър. Ашока Вардана, крал на Индия през 272 г. пр.Хр. се върнал като полковник Хенри Стийл Олкот, виден американски адвокат. Питагор се върнал като Мастър Кут Хуми, господинът, който основал Теософското дружество, заедно с мадам Блаватски и полковник Х.С. Олкот (видният американски юрист, бивш Ашока Вардана, крал на Индия). Не пишеше каква е била мадам Блаватски. Но
Това й беше достатъчно. Очевидно, мистър Ф. Милтън Уилис не беше никакъв учен, а чист шарлатанин. Догматичните му схващания изобщо не я впечатлиха. Може би беше на прав път, но твърденията му бяха направо екстравагантни, особено първото, за животните. Беше сигурна, че много скоро щеше да обори цялото Теософско дружество като докаже, че човек може да се прероди и в по-нисшо животно. А и че не е нужно да бъде неквалифициран работник, за да се върне само след стотина години.
Луиза отвори една от биографиите на Лист и небрежно прелистваше страниците, когато мъжът й отново влезе в дневната.
— Сега пък какво правиш? — попита той.
— О, просто малки справчици тук-там. Слушай, скъпи, знаеш ли, че Теодор Рузвелт някога е бил съпруга на Цезар?
— Луиза — каза той, — виж, искаш ли да престанем с тези глупости? Никак не ми е приятно да те гледам как се видиотяваш. Просто ми дай проклетия котарак и аз ще го занеса в полицията.
По всичко изглеждаше, че Луиза изобщо не го чуваше. Тя се бе вторачила с отворена уста в един от портретите на Лист, отпечатан в книгата върху скута й.
— Господи! — извика. — Едуард, виж!
— Какво?
— Виж! Брадавиците върху лицето му! Съвсем бях забравила за тях! Имал е големи брадавици на лицето, които са му били нещо като запазена марка. Дори учениците му си оставяли малки кичурчета косми на същите места по лицата, за да приличат на него.
— Това пък какво общо има?
— Нищо. Имам предвид, че учениците нямат, но брадавиците имат.
— О, боже! — извика мъжът й. — О, мили боже, всемогъщи!
— И котаракът ги има! Виж, ще ти ги покажа!
Тя грабна животното върху скута си и започна да разглежда лицето му. Ето! Ето една! Ето още една! Чакай, чакай. Сигурна съм, че са на същите места! Къде е снимката?
Това беше един от най-известните портрети на вече възрастния композитор. Масивното, авторитетно лице бе обрамчено от буйна и дълга посребрена коса, която покриваше ушите и се спускаше до средата на врата му. Върху самото лице, всяка брадавица беше съвестно изрисувана и броят им беше общо пет.
— Гледай сега, на рисунката има една над дясната вежда. — Тя погледна над дясната вежда на котарака — Да! Ето я! На абсолютно същото място! Другата е вляво, при основата на носа. И тази е тука! Следващата е точно под втората, на бузата, и още две, близо една до друга, отдясно под брадичката. Едуард! Едуард! Ела да видиш! Всичките съвпадат напълно.
— Това нищо не доказва.
Тя вдигна поглед към съпруга си, който стоеше в средата на стаята в зеления пуловер и работните си панталони и все още обилно се потеше.
— Страх те е, нали, Едуард? Страх те е да не изгубиш безценното си достойнство, ако хората си помислят, че може би ще се изложиш поне веднъж в живота си.
— Отказвам да изпадам в екстаз, това е всичко.
Луиза се върна към книгата си и отново се зачете.
— Това е интересно — каза тя. — Тук пише, че Лист е харесвал всички произведения на Шопен, с изключение на едно — „Скерцо в си бемол минор“. Очевидно го е мразел. Наричал го е „Слугинското скрецо“ и твърдял, че трябва да се слуша само от хора с тази професия.
— И какво от това?
— Слушай, Едуард. Щом така упорито държиш на отвратителното си отношение към всичко това, ще ти кажа какво ще направя. Ще изсвиря това скерцо в този момент, а ти можеш да останеш и да гледаш какво ще стане.
— А след това, може би ще благоволиш да приготвиш някаква вечеря.
Луиза стана и свали от полицата дебел зелен том, съдържащ пълните съчинения на Шопен.
— Ето го. О, да. Сетих се. Наистина е доста ужасно. Сега — слушай, или по-скоро, гледай. Наблюдавай го какво ще направи.
Тя постави нотите на пианото и седна на стола. Мъжът й остана прав. Държеше ръцете си в джобовете, а в устата — цигара, но без да иска, но въпреки всичко, не сваляше поглед от котарака, който дремеше върху дивана. Когато Луиза засвири, първоначалната реакция беше драматична както винаги. Животното скочи като ужилено и близо минута стоя неподвижно с щръкнали уши и разтреперано тяло. После стана неспокойно и закрачи напред-назад по дивана. Най-накрая скочи на пода и вирнал нос и опашка високо във въздуха, бавно и величествено напусна стаята.
— Видя ли! — извика Луиза, скочи и изтича след него. — Ето това е! Това доказва всичко! — Тя се върна, понесла котарака на ръце и отново го постави върху дивана. Сега цялото й лице грееше от възторг, юмруците й бяха стиснати до бяло, а кокчето на главата й се беше отпуснало и килнало на една страна. —