Едуард Победителя

Какво ще кажеш, Едуард? Какво мислиш? — и тя нервно се изсмя, докато говореше.

— Трябва да призная, че беше доста забавно.

— Забавно! Мили мой, Едуард, това е най-прекрасното нещо, което някога се е случвало! О, боже мой! — извика тя, грабна котарака отново и го притисна до гърдите си. — Не е ли фантастично да знаеш, че Ференц Лист е отседнал в къщата ни!

— Хайде, хайде, Луиза. Не изпадай в истерия.

— Не мога да се удържа, просто не мога. И само като си представя, че той завинаги ще остане да живее с нас!

— Моля?

— О, Едуард! Почти не мога да говоря от вълнение! И знаеш ли какво смятам да направя? Всеки музикант на света ще иска да се запознае с него, това е факт, и да го разпита за хората, които е познавал — за Бетовен и Шопен, и Шуберт…

— Той не може да говори — вметна мъжът й.

— Да… добре. Но те непременно ще искат да се запознаят с него, просто да го зърнат, да го докоснат и да му изсвирят своята музика, модерна музика, която никога не е чувал.

— Е, той пък да не е бил толкова велик. Виж, ако беше Бах или Бетовен…

— Не ме прекъсвай, Едуард, моля те. Ето какво смятам да направя. Ще уведомя всички значими живи композитори навсякъде. Това е мой дълг. Ще им кажа, че Лист е тук и ще ги поканя да го посетят. И знаеш ли какво, ще долетят от всеки кът на земното кълбо!

— За да видят един сив котак?

— Скъпи, то е все едно. Нали е той. Никой не се интересува как изглежда. О, Едуард, това ще бъде най-великото събитие, което някога се е случвало!

— Ще те помислят за луда.

— Хайде да видим. — Тя държеше котарака на ръце и нежно го милваше, но не сваляше поглед от мъжа си, който отиде до френския прозорец и застана там, загледан в градината. Вечерта вече настъпваше и поляната бавно преминаваше от зелено в черно, а в далечината се виждаше димът от огъня, който се издигаше нагоре като бял стълб.

— Не — каза той, без да се обръща. — Няма да го допусна. Не и в тази къща. Така сами ще се превърнем в пълни глупаци.

— Едуард, какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Категорично ти забранявам да вдигаш шум за подобна щуротия. Намерила си дресиран котарак. Добре, прекрасно. Задръж го, ако ти доставя удоволствие. Нямам нищо против. Но не желая да отиваш по-далече от това. Разбираш ли ме, Луиза?

— По-далече от кое?

— Не искам да чувам повече тези налудничави приказки. Държиш се като невменяема.

Луиза бавно постави котарака върху дивана. После бавно се изправи в целия си мъничък ръст и пристъпи крачка напред:

— Върви по дяволите, Едуард! — изкрещя тя и тропна с крак. — За пръв път в живота ни се случва нещо наистина вълнуващо, а ти се побъркваш от страх да го признаеш, защото някой би могъл да ти се присмее! Така е, нали! Не можеш да отречеш, че е така!

— Луиза — каза мъжът й. — Мисля, че е достатъчно. Събери си ума и веднага престани с тази история. — Той отиде до масата и си взе цигара от кутията, след което я запали с огромната хитроумна запалка. Жена му стоеше и го гледаше, а от ъгълчетата на очите й постепенно закапаха сълзи и образуваха две блестящи вадички върху напудрените й бузи.

— Твърде много сцени станаха напоследък, Луиза — заговори той. — Не, не, не ме прекъсвай. Изслушай ме. Добре разбирам, че може би се намираш в деликатен период от живота си и че…

— Боже господи! Идиот такъв! Превзет идиот! Не разбираш ли, че това е различно, че това е… това е някакво чудо? Наистина ли не го разбираш?

В този момент той прекоси стаята и здраво я хвана за раменете. Между устните си стискаше току-що запалената цигара, а по кожата му личаха следите от засъхнала пот.

— Слушай — каза. — Гладен съм. Зарязах си голфа и работих цял ден в градината и сега съм гладен, изморен и си искам вечерята. Ти също. Заминавай в кухнята и приготви нещо вкусно за ядене.

Луиза отстъпи назад и вдигна и двете си ръце към устата.

— Мили боже! — извика. — Съвсем го забравих. Сигурно е примрял от глад. Като изключим млекцето, не съм му дала нищо за ядене откакто е дошъл.

— На кого?

— Как, на него, разбира се. Трябва веднага да отида и да приготвя нещо наистина много специално. Щеше ми се да знам кои са били любимите му ястия. Какво мислиш, че ще му хареса най-много, Едуард?

— По дяволите, Луиза!

— Съжалявам, Едуард, но този път ще стане така, както аз искам. Ти стой тук — каза тя, наведе се и нежно докосна котарака с пръсти. — Няма да се бавя.

Луиза влезе в кухнята и остана за момент замислена какво по-специално да сготви. Защо не суфле? Едно хубаво суфле със сирене? Да, това беше нещо наистина специално. Вярно, че Едуард не го харесваше особено, но какво от това.

Готвенето не беше нейната стихия и тя никога не беше сигурна, дали суфлето й ще бухне, или не, затова този път положи изключителни усилия да не се изложи и чака дълго, докато печката се загрее точно до необходимата температура. Докато суфлето се печеше и тя се оглеждаше какво още да поднесе с него, изведнъж й хрумна, че може би Лист никога не беше опитвал нито грейпфрут, нито авокадо, затова реши да му ги предложи и двете в салата. Щеше да бъде забавно да наблюдава реакцията му. Истински забавно.

Когато всичко беше готово, тя го нареди върху подноса и го отнесе в дневната. Точно в мига, в който влизаше, Луиза зърна мъжа си, който също влизаше през френския прозорец откъм градината.

— Ето вечерята му — каза тя, постави таблата на масичката и се обърна към дивана. — Къде е той?

Мъжът й затвори вратата зад себе си и прекоси стаята, за да си вземе цигара.

— Едуард, къде е той?

— Кой?

— Много добре знаеш кой.

— А, да. Да, точно така. Ами… ще ти кажа. — Той се беше навел напред, за да си запали цигарата и дланите му бяха обгърнали огромната запалка. Вдигна очи и видя, че Луиза се беше втренчила в него — в обувките му и маншетите на панталоните, които бяха мокри от високата трева.

— Просто отидох да нагледам как гори огъня — каза той.

Очите й бавно се изкачиха нагоре и спряха върху ръцете му.

— Все още гори много силно — продължи той. — Мисля, че ще тлее цяла нощ.

Но начинът, по който го гледаше, го караше да се чувства неудобно.

— Какво има? — попита и остави запалката. После погледна надолу и за пръв път забеляза дългата и тънка драскотина, която разсичаше по диагонал цялата му ръка — от кокалчето до китката.

— Едуард!

— Да — каза той. — Тези вършини са ужасни. Издират те до кръв. Ама, чакай, Луиза. Какво има?

— Едуард!

— О, за бога, жено, седни и се успокой. Няма за какво да се вълнуваш. Луиза! Луиза! Седни най-после!

,

Информация за текста

© 1979 Роалд Дал

© 2003 Правда Митева, превод от английски