подкара ролса по черния, покрит с чакъл път, и се насочи към бензиностанцията със скорост седемдесет мили в час. След няколко минути щяхме да пристигнем, затова се опитах да засегна поне малко въпроса за едно бъдещо посещение, като деликатно намеквах за нова покана.
— Замъкът ви не ми излиза от ума — казах аз. — Напълно съм очарован.
— Хубав е, нали?
— Предполагам, че понякога се чувствувате самотни, след като живеете там само тримата.
— Не е по-зле откъдето и да е другаде — възрази той. — Хората изпитват самота навсякъде. Пустиня, град — всъщност няма особена разлика. Но при нас идват гости, както ви казах. Нямате представа колко много хора се отбиват от време на време. Както се отбихте вие например. Посещението ви ни достави голямо удоволствие, скъпи приятелю.
— Наистина няма да го забравя — подчертах аз. — Рядко можеш да срещнеш такава доброта и такова гостоприемство в наши дни.
Почаках да чуя, че отново трябва да им гостувам, но господин Азис си замълча. За миг в разговора ни настъпи затишие — малко неловко, кратко затишие. За да преодолея момента, казах:
— През целия си живот не съм срещал родител, който да е благоразумен като вас.
— Моля?
— Така е. Построили сте дома си в най-затънтеното място на света и живеете само в името на дъщеря си, за да я защитите. Според мене това е забележително.
Забелязах, че господин Азис се усмихна, но не откъсна очи от пътя и не отговори. На около миля от нас вече се виждаше бензиностанцията с бараките. Слънцето се издигаше високо и в колата стана горещо.
— Не са много бащите, готови на такава жертва — продължих аз.
Той отново се усмихна, но този път с някакво неудобство. После каза:
— Не заслужавам
— Зная.
— Така ли?
— Научих го от вас. Нали казахте, че другата причина е любовта ви към пустинята? Че я обичате, както мореплавателят — морето.
— Вярно. Това е чистата истина. Но има и трета причина.
— Нима? И каква е тя?
Той не ми отговори. Стоеше неподвижно с ръце на кормилото, вперил поглед в пътя.
— Простете ми. Не биваше да ви питам. Не е моя работа.
— Не, не, няма нищо — каза той. — Не ми дължите извинение.
Загледах се през прозореца в пустинята.
— Струва ми се, че е по-горещо от вчера. Сигурно вече е над сто градуса.
— Да.
Забелязах, че господин Азис леко се размърда, сякаш се наместваше по-удобно. След това каза:
— Всъщност не смятам, че има защо да крия от вас истината за тази къща. Изглеждате ми дискретен човек.
— Така е.
Вече наближавахме бензиностанцията и сега той намали скоростта почти до минимум, за да има време да се изкаже. Виждах двамата араби, които ни наблюдаваха, застанали до моята лагонда.
— Освен дъщерята, с която се запознахте — започна господин Азис, — имам и друга дъщеря.
— Нима?
— Другата ми дъщеря е с пет години по-голяма.
— И положително не по-малко красива — подхвърлих аз. — А къде живее? В Бейрут ли?
— Не, в къщата.
— В коя къща? В замъка, където току-що бяхме?
— Да.
— Но защо не я видях?
— Може и така да е било — обърна се внезапно той и ме погледна в очите.
— Но защо?
— Болна е от проказа.
Подскочих.
— Да, зная, ужасно звучи — каза той. — Горката, болестта й е от най-тежката форма. Нарича се анестетична лепроза. Много е резистентна и почти не се лекува. Ако беше нодуларната разновидност, щеше да е много по-лесно. Но не е, това е положението. Така че, когато имаме гости, дъщеря ми остава в стаята си на третия етаж…
Сигурно в този миг стигнахме до бензиностанцията, защото следващото, което си спомням, беше, че господин Абдул Азис стои и ме гледа с умните си черни очички, сякаш иска да каже: „Почакайте, скъпи приятелю, не бива толкова да се плашите. Успокойте се, господин Корнилиъс, успокойте се! Нямате никакво основание да се тревожите. Болестта не е кой знае колко заразна. Случва се само при
Много бавно излязох от колата и се спрях на слънцето. Арабинът с прояденото лице ухилен ми каза: „Ремък вече сложен. Всичко наред.“ Бръкнах в джоба си за цигари, но ръката ми толкова трепереше, че изпуснах пакета на земята. Наведох се, взех го и успях да си запаля цигара. А когато отново вдигнах очи, забелязах, че зеленият ролс-ройс вече е изминал половин миля и бързо се отдалечава по пътя.
Информация за текста
© Роалд Дал
© 1992 Огняна Иванова, превод от английски
© 1992 Правда Митева, превод от английски
Roald Dahl
Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009
Издание:
Роалд Дал. Размяна на съпруги. Истории с неочакван край
ИК „Зодиак-ВН“, 1992
Съставител: Жени Божилова
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14776]
Последна редакция: 2009-12-16 13:10:00
