Ботибол — в повечето случаи предпазлив човек — необикновено бдителен. Той изобщо не беше убеден, че жената, която виждаше пред себе си,
Второ — и това идва да покаже колко подозрителен може да стане човек, когато става дума за самосъхранение — второ, беше му хрумнало, че жената би могла да е собственичка на някое от високите числа в лотарията и естествено би имала солидни финансови причини да не желае да спира кораба. Мистър Ботибол си спомни, че хора бяха убивали ближните си за много по-малко от шест хиляди долара. Всеки ден вестниците пишеха за такива работи. Следователно, защо да рискува и за това? „Първо провери. Увери се във фактите. Разбери всичко, като проведеш кратък учтив разговор.“ После, в случай, че жената се окажеше едно добро и мило човешко същество, работата щеше да е в кърпа вързана и той можеше с леко сърце да рипне през борда.
Мистър Ботибол небрежно се упъти към жената, зае позиция близо до нея и се облегна на парапета.
— Здравейте — дружелюбно я поздрави той.
Тя се обърна и му се усмихна с неочаквано приятна, почти красива усмивка, макар че лицето й си беше определено грозновато.
— Здравейте — отговори.
Проверена по първи показател, помисли си мистър Ботибол. Жената не е нито сляпа, нито няма.
— Кажете — пристъпи той директно към втория показател, — какво ви е мнението за снощната лотария?
— Лотария ли? — повтори тя и леко се смръщи. — Лотария? Каква лотария?
— Нали знаете, онази глупост, която традиционно се провежда в салона след вечеря. Продават билетчета с дневния пробег на кораба. Просто се чудех, какво мислите по въпроса.
Тя поклати глава и отново се усмихна със своята мила и приятна усмивка.
— Аз съм много мързелива — каза жената с нотка на извинение, — и винаги си лягам рано. Вечерям в леглото. Толкова по-спокойно е да се вечеря в леглото.
Мистър Ботибол й се усмихна в отговор и заотстъпва назад.
— Трябва да вървя да си направя упражненията — обясни той. — Никога не пропускам сутрешните си упражнения. Беше ми приятно да се запознаем. Много ми беше приятно…
Той отстъпи десетина крачки, а жената дори не се обърна да го погледне.
Сега вече всичко беше наред. Морето беше спокойно, дрехите му бяха леки и подходящи за плуване, в тази част на Атлантическия океан със сигурност нямаше акули-убийци, а на палубата стоеше тази мила възрастна женица, която щеше да вдигне тревога. Единственият проблем беше дали корабът щеше да се забави достатъчно, за да обърне резултата в негова полза. Почти със сигурност щеше да стане точно така. За всеки случай, той също можеше да помогне малко в тази насока. Можеше да ги затрудни докато го качват в лодката. Да поплува в кръг или незабелязано да се отдалечава, докато те се приближаваха. Всяка спечелена минутка, всяка секунда, щеше да бъде в негова полза. Той започна отново да се приближава към парапета, но изведнъж го обзеха нови страхове. Ами ако го закачи перката? Беше чувал, че и това се е случвало на хора, падали зад борда на някой голям кораб. Той обаче нямаше да пада, той щеше да скочи, а това вече беше съвсем различно нещо, стига да скочеше достатъчно надалече от перката.
Мистър Ботибол бавно се приближи до парапета. Жената беше на двайсетина метра и сега изобщо не гледаше към него. Още по-добре. Не искаше да го гледа как скача. Щом никой не го беше видял, после спокойно можеше да каже, че се е подхлъзнал и паднал. Той надникна надолу. Предстоеше му дълго, дълго падане. Сега като се замисли, изведнъж се сети, че би могъл да се нарани много лошо, ако паднеше по корем. Нямаше ли такъв случай? Някакъв скочил отвисоко и си пръснал корема? Трябва да полети с краката надолу. Да прониже водата като нож. „Да, сър.“ Водата изглеждаше студена, дълбока и сива и той потръпна само като я гледаше. И все пак, сега или никога. „Бъди мъж, Уилям Ботибол, бъди мъж. Добре тогава… сега… ето така…“
Той се покатери върху широкото дървено перило, постоя около три секунди, докато възстанови равновесието си, а после скочи — отскочи високо и колкото можа по-надалече, като същевременно извика „Помощ!“
— Помощ! Помощ! — крещеше той докато падаше. После се удари във водата и потъна.
Когато прозвуча първият вик за помощ, жената край парапета чак подскочи от изненада. Тя бързо се огледа и видя как покрай нея прелетя онзи дребен човечец, облечен в бели къси панталонки и спортни обувки, разперил ръце и викащ за помощ. За момент видът й изразяваше пълно объркване, сякаш не беше съвсем сигурна какво трябва да направи: да му хвърли спасителен пояс, да изтича и обяви тревога, или просто да се разкрещи. Тя отстъпи назад от парапета и се извърна с лице към мостика — един кратък миг, в който остана неподвижна, напрегната, нерешителна. После, почти веднага, жената видимо се отпусна, надвеси се над парапета и се взря там, където витлото на кораба пенеше водата. Скоро от пяната изплува малка черна главичка, една ръка се издигна над нея, веднъж, дваж, махаше трескаво, и далечен тънък гласец викаше нещо, което бе трудно да се разбере. Жената се надвеси още по-напред, като се опитваше да не изгуби от погледа си подскачащата черна точица, но скоро, много скоро, тя остана толкова назад, че вече не беше сигурна, дали изобщо я вижда. След малко на палубата излезе още една жена. Тя беше груба и кокалеста, и носеше очила с рогови рамки. Забеляза първата жена и се упъти към нея, като крачеше с онази решителна, войнишка походка, характерна за всички стари моми.
— А, ето къде си била — каза тя.
Жената с дебелите глезени се обърна да я изгледа, но нищо не каза.
— Досега те търсех — продължи кокалестата. — Търсих те навсякъде.
— Много странно — каза онази с дебелите глезени. — Един мъж току-що скочи зад борда, заедно с дрехите.
— Глупости!
— О, да. Каза, че искал да си направи упражненията и се хвърли във водата, като дори не си направи труда да си свали дрехите.
— Мисля, че трябва вече да се прибираш — каза кокалестата. Устата й изведнъж бе придобила сурова извивка, лицето й се изостри и се напрегна, а тонът й вече не беше толкова любезен. — И вече да не си посмяла да излизаш на палубата сама. Знаеш много добре, че винаги трябва да ме изчакваш.
— Да, Маги — отвърна жената с дебелите глезени и отново се усмихна нежно и доверчиво, а после хвана другата за ръката и се остави да я изведат от палубата.
— Толкова мил човек — промърмори. — И ми махаше с ръка.
Информация за текста
© 1979 Роалд Дал
© 2003 Правда Митева, превод от английски
Roald Dahl
Dip in the Pool, 1979
Сканиране и разпознаване: ira999
Последна редакция: Alegria
Издание:
Роалд Дал. Разкази с неочакван край
ИК „Унискорп“, 2003
Художник: Валентин Киров
