Роалд Дал
Залогът
На третия ден сутринта морето се успокои. Дори и най-изнежените пътници — тези, които никой не бе виждал из кораба от мига на отплаването — наизлизаха от каютите си и изпълзяха на огряната от слънцето палуба. Стюардът ги настани на шезлонги, уви краката им с топли одеяла и ги остави да лежат в редичка, обърнали лица към бледото, почти нетоплещо януарско слънце.
Първите два дни морето бе доста бурно и това внезапно затишие и чувството на покой, което го последва, създадоха една по-жизнерадостна атмосфера на целия кораб. Когато се свечери, пасажерите с цели дванайсет часа хубаво време зад гърба си, вече започваха да се чувстват по-уверени и в осем часа голямата трапезария беше пълна с хора, които ядяха и пиеха със спокойната самоувереност на стари морски вълци.
Още не бяха преполовили вечерята си, когато по слабото триене между седалките на столовете и телата си, пътниците разбраха, че големият кораб отново беше започнал да се люлее. Отначало — много слабо, просто бавно, мързеливо накланяне на едната страна, а после и на другата, но и това беше достатъчно да предизвика незабавна промяна в настроението на всички в трапезарията. Няколко души вдигнаха поглед от чиниите си — разколебани, изчакващи, почти ослушващи се за следващата вълна — те нервно се усмихваха, а в очите им проблясваше зле прикрито безпокойство. Други бяха абсолютно спокойни, трети — открито самодоволни. Някои от последните дори започнаха да разказват вицове на тема хранене по време на морска буря, за да измъчват онези, които страдаха. После корабът бързо започна да се люлее все по-силно и само след пет-шест минути вече тежко се накланяше ту на едната, ту на другата си страна, а пътниците здраво се вкопчиха в столовете си или сграбчиха парапетите, сякаш се намираха във внезапно спрял автобус.
А след това дойде една наистина огромна вълна. Мистър Уилям Ботибол, който седеше на масата на домакина, видя как чинията му със задушен калкан и сос „холандез“ изведнъж се изплъзна изпод вилицата му. Настъпи бъркотия, всички се опитваха да задържат разбеснелите се чаши и чинии. Мисис Реншоу, която седеше от дясната страна на домакина, тихо изписка и се вкопчи в ръкава му.
— Заформя се гадна буря — каза домакинът и погледна мисис Реншоу. — Мисля, че се заформя една много гадна буря. — В гласа му прозвучаха едва доловими нотки на наслада.
Бързо дойде един стюард и напръска с вода покривката между чиниите. Пътниците се поуспокоиха. Повечето от тях продължиха да вечерят. Няколко души, сред които и мисис Реншоу, внимателно се изправиха и като се олюляваха между масите със зле прикрита припряност, се отправиха към изхода.
— И така — обяви домакинът, — тя си отиде.
Той одобрително изгледа остатъка от стадото си, които седяха мълчаливо, изглеждаха спокойни, а върху лицата им бе изписана онази необикновена гордост, която изпитват пасажерите, признати за „добри моряци“.
Когато вечерята приключи и сервираха кафето, мистър Ботибол, който изглеждаше необичайно сериозен и замислен откакто бе започнала бурята, изведнъж се изправи и пренесе кафето си до мястото на мисис Реншоу, отдясно на домакина. Той седна на стола й, и без да губи нито миг, се наведе и развълнувано прошепна в ухото му:
— Извинете, може ли да ви попитам нещо?
Домакинът — дребен, дебел и зачервен — се наведе напред, за да го чува по-добре.
— Какво има, мистър Ботибол?
— Искам да разбера следното — лицето му беше силно развълнувано и домакинът внимателно го наблюдаваше. — Искам да разбера дали капитанът вече е направил изчисленията си за дневния пробег — имам предвид за залаганията. Така де, преди да започне бурята?
Домакинът, който се беше приготвил да чуе някаква лична тайна, се усмихна и се облегна назад, за да поотпусне натежалото си шкембе.
— Струва ми се, че да… определено — отвърна той, без да си направи труда да прошепне отговора си, макар че механично беше снижил глас, както се прави, когато се отвръща на шепот.
— Горе-долу кога мислите, че го е направил?
— Някъде следобед. Обикновено го прави следобед.
— В колко часа?
— О, не знам. Около четири, предполагам.
— А сега ми кажете още нещо. Как точно капитанът избира печелившия номер? Сериозно ли се отнася към въпроса?
Домакинът се вгледа в развълнуваното смръщено лице на мистър Ботибол и се усмихна, защото отлично разбираше накъде бие събеседникът му.
— Ами, капитанът провежда разговор с навигатора, двамата преценяват времето и много други неща и тогава правят своята прогноза.
Мистър Ботибол кимна и обмисли чутото. После каза:
— Според вас, капитанът дали е знаел, че времето ще се влоши?
— Не мога да ви кажа — отвърна домакинът. Той се взираше в черните очички на събеседника си и виждаше как в центъра им танцуват искриците на силно вълнение. — Наистина не мога да ви кажа, мистър Ботибол. Просто не знам.
— Ако бурята се засили, може би ще си заслужава да се купи от по-малките числа. Вие как мислите? — Сега шепотът му бе станал по-напрегнат, по-развълнуван.
— Може би — отвърна домакинът. — Надали старецът е очаквал сериозно влошаване на времето. Следобед, когато изготвяше прогнозата си, беше съвсем спокойно.
Останалите пътници на масата бяха прекратили разговорите си и наострили уши, наблюдаваха домакина с онзи напрегнат израз, който можете да видите на хиподрума, когато някой се опитва да чуе как треньорът преценява шансовете си: устните разтворени, веждите смръщени, главата леко наклонена на една страна — този отчаяно напрегнат, полухипнотизиран израз, който придобиват всички, когато чуват нещо направо от конските уста.
— Представете си, че ви беше разрешено да участвате в залагането.
— Все още не знам какво ще бъде разстоянието — търпеливо отговори домакинът. — А него го съобщават чак след вечеря, когато започне лотарията. А и аз съм само домакин и не разбирам много от тези неща.
В този момент мистър Ботибол се изправи.
— Моля всички да ме извинят — каза той и внимателно се отдалечи по люлеещия се под, като два пъти се задържаше за облегалките на чуждите столове, докато се провираше между масите.
— Горната палуба, моля — поръча той на момчето в асансьора.
Когато излезе на откритата палуба вятърът го блъсна право в лицето. Мистър Ботибол залитна, вкопчи се в парапета и здраво го стисна с две ръце.
Стоеше така и се взираше в притъмнялото море, където мощните вълни се издигаха високо и побеснели бели коне препускаха срещу вятъра, развявайки гриви от солени пръски.
— Бива си го временцето навън, нали, сър? — каза момчето, докато се спускаха обратно надолу.
Мистър Ботибол привеждаше косата си в ред с малко червено гребенче.
— Смяташ ли, че сме намалили скоростта заради времето? — попита той.
— Сто на сто, сър. Забавихме се доста, откакто започна бурята. При такова вълнение непременно трябва да се намали скоростта, иначе всички пътници ще се търкалят по пода.
Долу в салона хората вече се събираха за лотарията и учтиво се скупчваха около масите. Мъжете — леко вдървени в своите смокинги, розовобузи и свежо избръснати край хладните бели ръце на съпругите си. Мистър Ботибол седна близо до масата на водещия. Той кръстоса крака, скръсти ръце и се настани на мястото си с отчаяния вид на човек, който е взел фатално решение и отказва да бъде изплашен.
Джакпотът, мислеше си той, вероятно ще бъде около седем хиляди долара. Точно толкова беше и през първите два дни, като отделните билетчета вървяха някъде между двеста и триста долара всяко. Корабът беше английски и всичко вървеше в лири, но той обичаше да си прави сметките в собствената си валута. Седем хиляди долара бяха много пари. Всемогъщи боже, ами да! Щеше да ги накара да му ги изплатят в
