Мъжът беше облечен в черен официален костюм. Беше нисък и дебел и имаше много бяло лице. То беше подпухнало и с толкова много плът, че бузите висяха от двете страни на устата като два тлъсти резена сланина. Той се приближи още повече и повтори: „Какво искаш?“
Дриоли се вкамени.
— Ако обичаш — говореше мъжът, — веднага напусни галерията ми.
— Нима не е позволено да разгледам картините?
— Вече те помолих да напуснеш.
Дриоли не помръдваше. Изведнъж почувства как го обзема неудържим гняв.
— Да си нямаме неприятности — продължаваше мъжът. — Хайде сега, оттук. — Той хвана с дебелата си бяла лапа рамото на Дриоли и твърдо започна да го избутва към вратата. Това преля чашата.
— Свали проклетите си ръце от мен! — изкрещя Дриоли. Гласът му ясно прокънтя из галерията и всички глави като една се обърнаха към тях — всички стреснати лица се втренчиха в човека, предизвикал толкова шум. Някакъв лакей се притича на помощ и двамата мъже се опитаха да избутат Дриоли през вратата. Посетителите стояха по местата си и наблюдаваха борбата. Лицата им изразяваха съвсем слаб интерес и сякаш казваха: „Всичко е наред. За нас няма опасност. Положението е под контрол.“
— Аз също! — крещеше Дриоли. — Аз също имам картина от този художник! Той беше мой приятел и аз имам картина, подарък от него!
— Той е луд.
— Побъркан. Някакъв бълнуващ маниак.
— Няма ли да извикат полицията?
Дриоли бързо се завъртя, отскубна се от двамата мъже и преди някой да успее да го спре, той вече тичаше из галерията и крещеше: „Ще ви покажа! Ще ви покажа! Ще ви покажа!“ Той хвърли палтото, после сакото си и накрая ризата, като обърна голия си гръб така, че да го виждат всички.
— Ето! — извика, като дишаше тежко. — Виждате ли? Ето я!
Изведнъж в залата се възцари пълна тишина. Посетителите стояха неподвижни и вцепенени, изпитващи някакво объркано безпокойство. Всички се бяха вторачили в татуираната картина. Тя все още си беше там, цветовете й ярки, както винаги, но сега старческият гръб бе поизтънял, а раменните лопатки стърчаха по- силно, и картината изглеждаше, макар и не много, но някак странно сбръчкана и измачкана.
— Боже господи, вярно е! — извика някой.
После настана бъркотия и шумотевица, защото всички се втурнаха напред и наобиколиха стареца.
— Не може да се сгреши!
— Да, от ранния му период.
— Но това е направо фантастично!
— Вижте, и е подписана!
— Наведи раменете напред, приятелю, за да се изпъне картината.
— Кога е правено това, старче?
— През 1913-та — каза Дриоли, без да се обръща. — През есента на 1913-та.
— Кой е научил Сотен да татуира?
— Аз го научих.
— Ами жената?
— Тя ми беше съпруга.
Собственикът на галерията си пробиваше път сред тълпата към Дриоли. Сега той беше спокоен, ужасно сериозен и се усмихваше само с устата си.
— Мосю — каза, — ще я купя.
Дриоли виждаше как натрупаната тлъстина по лицето му се тресе при всяка изречена дума.
— Казах, че ще я купя, мосю.
— Как бихте го направили? — тихо попита Дриоли.
— Ще ви дам двеста хиляди франка за нея. — Очичките на търговеца бяха малки и черни, широките му ноздри започваха да треперят.
— Не го правете! — тихо се обади някой от тълпата. — Тя струва двайсет пъти повече.
Дриоли отвори уста да заговори, но тъй като думи не излязоха, той отново я затвори. После пак я отвори и каза бавно: „Но как бих могъл да я продам?“ Вдигна ръце, след което ги остави безпомощно да увиснат край тялото му. „Как бих могъл да я продам, мосю?“ Цялата мъка на този свят се съдържаше в гласа му.
— Да! — обадиха се от тълпата. — Как би могъл да я продаде? Та тя е част от него!
— Слушай — каза търговецът и се приближи до него. — Аз ще ти помогна. Ще те направя богат. Заедно ще уредим нещата помежду си, да?
Дриоли го наблюдаваше с тъжни, разбиращи очи.
— Но как ще я купите, мосю? И какво ще правите с нея, след като я купите? Къде ще я държите? Къде ще я сложите тази вечер? И къде утре?
— А, къде ще я сложа ли? Ами… — търговецът поглади носа си с дебел бял пръст. — По всичко изглежда, че ако взема картината, трябва да взема и теб. Това е неудобство. — Той замълча и отново поглади носа си. — Картината няма никаква стойност, докато ти си жив. На колко си години, приятелю?
— Шейсет и една.
— Но може би не си много здрав, да? — Търговецът свали ръка от носа си и бавно заоглежда Дриоли, като фермер, преценяващ някоя стара кранта.
— Това не ми харесва — каза Дриоли и се заизмъква. — Честна дума, мосю, това никак не ми харесва. — Той попадна право в ръцете на някакъв висок мъж, който леко го хвана за раменете. Дриоли го погледна и се извини. Мъжът му се усмихна и окуражително потупа голото рамо на стареца с ръка, облечена в жълта като канарче кожа.
— Слушай, приятелю — каза непознатият, като продължаваше да се усмихва. — Обичаш ли да плуваш и да се печеш на слънце?
Дриоли го изгледа доста стреснато.
— Обичаш ли хубава храна и червено вино от прочутия замък в Бордо? — Мъжът все още се усмихваше, разкривайки здрави бели зъби, сред които проблясваше и малко злато. Гласът му бе тих и приласкаващ, а облечената му в ръкавица ръка все още лежеше върху рамото на Дриоли. — Обичаш ли такива неща?
— Ами… да — отвърна Дриоли все още силно смутен. — Разбира се.
— А компанията на хубави жени?
— Защо не?
— И гардероб, пълен с костюми и ризи, шити специално по твоите мерки? Струва ми се, че малко дрехи няма да са ти излишни.
Дриоли гледаше този на пръв поглед толкова ласкав господин и чакаше да чуе края на предложението.
— Имал ли си някога обувка, изработена специално за собствения ти крак?
— Не.
— А би ли искал да имаш?
— Ами…
— И човек, който да те бръсне сутрин и да подстригва косата ти?
Дриоли просто стоеше и го зяпаше.
— И чаровно пълничко девойче, което да се грижи за маникюра на ръцете ти?
Някой от тълпата се изкиска.
— И звънче до леглото, с което да известяваш на прислужницата, че е време да ти донесе закуската. Би ли желал да имаш тези неща, приятелю? Харесват ли ти?
Дриоли стоеше неподвижно и го гледаше.
— Виждаш ли, аз съм собственикът на хотел „Бристол“ в Кан. В този момент те каня да дойдеш да живееш при мен в охолство и лукс до края на живота си. — Мъжът замълча, за да даде възможност на слушателя си да смели тази вълнуваща перспектива.
— Твоето единствено задължение — или да го нарека удоволствие — ще бъде да прекарваш времето си на плажа и по бански да се разхождаш сред моите гости, да се печеш на слънце, да плуваш и пиеш
