Роалд Дал

Кожа

През онази година — 1946-та — зимата се проточи много дълго. Беше април, но леден вятър духаше по улиците на града, а по небето пъплеха натежали от сняг облаци.

Старецът, който се казваше Дриоли, мъчително тътреше крака по тротоара на рю де Риволи. Беше премръзнал и измъчен, сгушен като таралеж в дрипаво черно палто и само очите му се виждаха над вдигнатата яка.

Вратата на една кръчма се отвори и леката миризма на печено пиле предизвика болезнен спазъм в областта на стомаха му. Той продължи да върви, а погледът му безразлично се плъзгаше по предметите, наредени в лъскавите витрини — парфюми, копринени ризи и вратовръзки, диаманти, порцелан, антикварни мебели, скъпо подвързани книги. После — картинна галерия. Винаги бе харесвал картинните галерии. В тази на витрината беше изложена една-единствена картина. Той се спря да я погледа. Обърна се да продължи пътя си. Спря се, върна се и я погледна отново. В този миг изведнъж го обзе леко безпокойство, нещо се мярна в паметта му, далечен спомен за нещо, което беше виждал някога, някъде… Взря се в картината. Беше пейзаж. Група дървета, безумно полегнали на една страна, сякаш наклонени от неудържим порив на вятъра, а небето бясно завъртяно и усукано наоколо. Върху рамката имаше табелка с надпис: ХАИМ СОТЕН (1894 — 1943).

Дриоли се взираше в картината и се чудеше защо му изглеждаше позната. Смахната рисунка, мислеше си. Много странна и смахната, но ми харесва… Хаим Сотен… Сотен… „Господи!“ — извика неочаквано той. „Моят малък калмик, ето кой бил! Моят малък калмик с картина в една от най-скъпите галерии на Париж! Направо не е за вярване!“

Старецът прилепи лицето си към стъклото. Спомняше си момчето — да, много добре си го спомняше. Но кога? Не му беше толкова лесно да си припомни останалото. Всичко бе толкова отдавна. Всъщност, колко отдавна? Двайсет — не, по-скоро трийсет години. Я чакай. Ами да — беше годината преди войната, първата война, през 1913-та. Точно така. И този Сотен — този грозен, дребен калмик — мрачно и навъсено момче, когото харесваше, почти обичаше, без никаква друга причина, освен че можеше да рисува.

Ама как само рисуваше! Започна да си спомня все повече подробности: улицата, боклукчийските кофи, наредени по цялата й дължина, вонята, която се разнасяше от тях, кафявите котки, пристъпващи с изящни движения сред боклуците, а после — жените — потни, дебели жени, насядали по праговете и стъпили с босите си крака направо на уличния калдъръм. Коя беше улицата? Къде живееше момчето?

Cite Falguiere, там беше! Старецът поклати глава няколко пъти, доволен, че си е спомнил името. Там беше студиото с единствения стол и мръсната червена кушетка, която момчето използваше за спане; пиянските компании, евтиното бяло вино, бурните свади и винаги, вечно киселата, сърдита физиономия на момчето, мрачно обмислящо картините си.

Странно, помисли си Дриоли, колко лесно се връщаха спомените му, как всяка дребна подробност веднага му припомняше следващата.

Онази глупост с татуировката, например. Това вече наистина беше смахната история. Как бе започнало всичко? А, да — той бе забогатял един ден, така беше, и бе купил много вино. Съвсем ясно си спомняше как влезе в студиото с пакет вино в ръце — момчето седеше пред статива, а жена му (на Дриоли) стоеше в средата на стаята и му позираше.

— Днес ще празнуваме — каза той. — Ще си направим малко празненство, ние тримата.

— Какво ще празнуваме? — попита момчето, без да вдига поглед. — Да не би да си решил да се разведеш с жена си, та да може да се омъжи за мен?

— Не — отвърна Дриоли. — Празнуваме, защото днес спечелих много пари с работата си.

— А аз нищо не съм направил. Това също можем да празнуваме.

— Твоя воля. — Дриоли стоеше край масата и отваряше пакета. Чувстваше се уморен и искаше по- бързо да се добере до виното. Девет клиента в един ден беше прекрасно, но се отразяваше жестоко върху очите. Никога досега не беше правил девет в един ден. Девет пияни войника — и най-удивителното беше, че цели седем бяха в състояние да му платят в брой. Това направо го бе превърнало в богаташ. Но работата беше ужасна за очите. Очите на Дриоли бяха притворени от умора, бялата им част — изпъстрена с гъсто преплетени червени нишки, а вътре някъде, зад ябълките, имаше по една пулсираща от болка топка. Но сега бе вечер, той беше богат като свиня, а в пакета на масата имаше три бутилки — една за жена му, една за приятеля му и една за него. Беше намерил тирбушона и вадеше тапите, всяка от които казваше „пльок“, когато излизаше от гърлото на бутилката.

Момчето остави четката.

— Исусе Христе! — каза. — Как може човек да работи, когато наоколо му стават такива неща?

Момичето отиде да разгледа картината. Дриоли също се приближи, като в едната си ръка държеше бутилка, а в другата — чаша.

— Не! — изкрещя момчето, внезапно побесняло. — Моля ви се, недейте! — Той грабна платното от статива и го обърна към стената. Но Дриоли го беше видял.

— На мен ми харесва.

— Ужасна е.

— Прекрасна е. Като всички останали, които рисуваш, и тази е прекрасна. Всичките ги харесвам.

— Бедата е там — намръщено каза момчето, — че сами по себе си, те не са хранителни. Не мога да ги изям.

— И въпреки това са прекрасни. — Дриоли му подаде чашата с бледожълто вино. — Изпий го — каза. — Това ще те направи щастлив.

Никога, помисли си, не бе срещал по-нещастен човек, или някой с по-тъжно лице. Преди седем месеца го беше мярнал в една кръчма, където пиеше сам, и понеже му беше заприличал на руснак или на някакъв азиатец, Дриоли бе седнал на масата и го заговорил.

— Вие сте руснак?

— Да.

— Откъде?

— Минск.

Дриоли бе скочил да го прегърне, възкликвайки, че той също е роден в този град.

— Не точно в Минск — бе уточнило момчето, — но съвсем наблизо.

— Къде?

— Смиловичи, на около дванайсет версти оттам.

— Смиловичи! — бе извикал Дриоли, прегръщайки го отново. — Ходил съм там няколко пъти като момче. — После бе седнал отново и с умиление се бе взрял в лицето му. — Знаеш ли, изобщо не приличаш на руснак. По-скоро на татарин или на калмик. Точно така, приличаш точно на калмик.

Сега, в студиото, Дриоли отново се загледа как момчето вдигна чашата и наведнъж я изля в гърлото си. Да, наистина имаше лице на калмик — с много широки скули, с груб, сплескан нос. Тази ширина на скулите се подчертаваше още повече от силно щръкналите му уши. Имаше и дръпнати очи, черна коса и плътни нацупени устни на калмик, но пък ръцете — ръцете му винаги го изненадваха, толкова малки и бели, като на жена, с тънки крехки пръсти.

— Налей ми още — каза момчето. — Ако ще празнуваме, да го направим както трябва.

Дриоли разпредели виното и седна на стола. Момчето седеше на старата кушетка до жената на Дриоли. Трите бутилки бяха поставени на пода, между тях.

— Тази вечер ще пием колкото можем — каза той. — Аз съм изключително богат. Дори мисля, че сега трябва да отида и купя още бутилки. Колко да взема?

— Още шест — отвърна момчето. — По две на човек.

— Добре. Сега ще отида да ги донеса.

— Аз ще ти помогна.

В най-близката кръчма Дриоли купи шест бутилки бяло вино и двамата ги отнесоха в студиото. Поставиха ги на пода в две редици, а Дриоли взе тирбушона и извади тапите, и шестте. После седнаха и продължиха да пият.

— Само много богатите — обади се Дриоли, — могат да си позволят да празнуват така.

— Това е вярно — каза момчето. — Нали е вярно, Джози?

Вы читаете Кожа
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×