— Ще ви кажа какъв парфюм искам да създам — започна Анри. — Но същевременно на всяка цена трябва да ви обясня някои неща, иначе няма да ме разберете докрай. Затова имайте търпение.
Едната ръка на Анри лежеше върху скута му и толкова бе обрасла с косми, че приличаше на черен плъх. Той нежно я галеше с пръстите на другата си ръка.
— Нека първо разгледаме явлението, което се наблюдава, когато едно куче срещне разгонена женска — продължи той. — Сексуалният нагон на кучето е страхотен. То напълно престава да се владее. В главата му има само една мисъл: да се съеши тутакси и ако не му се попречи със сила, то успява. Знаете ли обаче кое предизвиква страхотното влечение на кучето?
— Миризмата — отговорих аз.
— Именно, мосю Корнилиъс. Миризливи молекули със специален състав навлизат в ноздрите на кучето и стимулират нервните окончания на обонятелния орган. Сигналите веднага постъпват в обонятелните луковици, а оттам се препращат към по-висшите мозъчни центрове. Причина за всичко е
— Ами парфюмите? — попитах аз.
— Глупости! — сряза ме той. — Скъпите аромати в шишенца, които аз правя, изобщо не действуват като афродизиак върху мъжа. Парфюмът никога не е имал такава функция. В древни времена жените са прикривали с него факта, че вонят. Днес, когато жените вече не вонят, те го използуват за нарцистични цели. Обичат да употребяват парфюм, за да вдъхват собствената си приятна миризма. Мъжете рядко му обръщат внимание, повярвайте ми.
— Вярвам ви.
— Парфюмът вълнува ли ви физически?
— Не, физически — не. Само естетически.
— Обичате миризмата на парфюм. И аз я обичам. Но има куп други миризми, които предпочитам: букета от хубаво вино, аромата на току-що откъсната круша или свежия полъх на морския вятър върху Бретанския бряг.
В средата на талвега подскочи пъстърва и тялото й проблесна на слънцето.
— Забравете всички чути глупости за мускуса, амбъра и тестикулните секрети на виверовите котки. В наше време парфюмите се правят от химикали. Ако искам да се получи мускусен дъх, използувам етиленов себакат. Фенилацетатната киселина замества виверовата миризма, а бензалдехидът осигурява мириса на горчиви бадеми. Само че, сър, вече не ме интересува да смесвам химикали за приятен аромат.
От няколко минути носът на Анри Биот леко течеше и черните косми в ноздрите му се намокриха. Той го забеляза, извади носна кърпа, издуха си носа и го избърса.
— Възнамерявам да създам парфюм, който да има същото наелектризиращо въздействие върху мъжа, каквото има миризмата на разгонената кучка върху кучето. Подушва се и край! Мъжът престава да се владее. Смъква панталоните и мигом обладава дамата.
— Доста забавно звучи — подхвърлих аз.
— Ще станем господари на света! — извика той.
— Да, но вие току-що казахте, че миризмата няма нищо общо със сексуалния нагон на мъжа.
— Няма, но е имала! Разполагам с доказателства, че след ледниковия период, когато първобитният човек е бил много по-близко до маймуната, отколкото е сега, той все още е изпитвал някои маймунски навици: нахвърлял се е върху всяка срещната женска, излъчваща въпросната миризма. По-късно, през палеолита и неолита, мъжът продължил да се възбужда от миризмата, но вече все по-слабо и по-слабо. По времето, когато се появили по-напредналите цивилизации — в Египет и Китай към десетхилядната година преди Христа, еволюцията била изиграла ролята си и заличила напълно способността на мъжа да се възбужда от миризмата. Отегчавам ли ви?
— Ни най-малко. Само че, кажете: означава ли това, че в органите на обоняние са настъпили физически промени?
— Съвсем не, иначе начинанието ни щеше да е обречено. Малкият механизъм, позволяващ на прадедите ни да различават тази специфична миризма, още съществува. Имам основания да смятам така. Вижте, нали знаете, че някои хора могат да си мърдат ушите?
— И аз мога — похвалих се аз и му го демонстрирах.
— Ясно е, че мускулът, движещ ушите, не е закърнял. Останал е от времето, когато хората са наостряли уши като кучета, за да чуват по-добре. Човек е загубил тази способност преди стотици хиляди години, но мускулът се е запазил. Същото се отнася и до обонянието. Механизмът за долавяне на тези скрити миризми съществува, но ние сме изгубили способността да го използуваме.
— Откъде сте сигурен, че съществува? — попитах аз.
— Знаете ли как действува системата на обонянието?
— Не.
— Тогава ще ви кажа, иначе не бих могъл да отговоря на въпроса ви. Моля, слушайте внимателно. Въздухът се вдишва през ноздрите и преминава през три спирални кости, служещи като прегради в горната част на носа. Там се затопля и се филтрира. След това затопленият въздух отива нагоре, покрай две цепнатини, където са органите на обонянието. Тези органи са парченца жълтеникава тъкан, всяко голямо колкото квадратен инч. Там се намират нервните влакна и окончанията на олфакторния нерв. Всяко нервно окончание се състои от олфакторна клетка, в която има събрани накуп тънички като косъм влакна. Тези влакна играят ролята на приематели. По-точната дума е „рецептори“. И ако рецепторите се раздразнят, или стимулират от излъчващи миризма молекули, те изпращат сигнали на мозъка. Така че, когато слизате в кухнята сутрин и в ноздрите ви попаднат молекули с миризмата на пържен бекон, те стимулират рецепторите ви, рецепторите изпращат сигнал по нерва до мозъка и мозъкът го тълкува според характера и интензитета на миризмата. Чак тогава вие извиквате: „Аха, днес има бекон за закуска!“
— Никога не закусвам с бекон — казах аз.
Той не ми обърна внимание, а продължи:
— Интересуват ни тъкмо тези рецептори, тези тънки влакънца. Сега сигурно ще ме попитате по кой начин рецепторите различават молекулите с определена миризма, да речем, с миризма на мента и на камфор.
— По кой начин? — попитах аз с интерес.
— Слушайте ме още по-внимателно, моля. В края на всеки рецептор има вдлъбнатинка, нещо като чашка, само че без да е кръгла. Това е „полето на рецептора“. Представете си сега хиляди тънки влакънца с вдлъбнатинки в края, които се поклащат като пипала на морски анемони и дебнат да уловят в чашките си някоя минаваща молекула. Така става, нали разбирате? Когато подушите определена миризма, съставните й молекули нахлуват в ноздрите ви и попадат в чашките, в полето на рецептора. Важно е да запомните следното: молекулите имат всякакви форми и размери. Съответно и вдлъбнатините са с различна форма. И всяка молекула си намира вдлъбнатината, която й приляга. Молекулите на ментовата миризма отиват само в своето рецепторно поле. Камфоровите молекули, съвсем различни по форма, също си имат рецепторно поле, и тъй нататък. Нещо като строителните конструкции за деца, където различни по форма части се пъхат в определени отвори.
— Да проверим дали съм ви разбрал — прекъснах го аз. — Искате да кажете, че мозъкът ми определя миризмата на мента просто защото молекула на тази миризма е попаднала в рецепторното си поле?
— Именно.
— Но възможно ли е да твърдите, че за всяка миризма на света има различно рецепторно поле?
— Не. Всъщност човек притежава само седем рецепторни полета.
— А защо са само седем?
— Защото с обонянието си различаваме само седем „чисти, първични миризми“. Другите миризми са съставни и се получават от сливането на първичните.
— Сигурен ли сте?
— Напълно. Вкусовите ни рецептори са още по-ограничени. Има само четири първични вкуса: сладко, кисело, солено и горчиво. Останалото е смесица.
