Знаел, че зъбът трябва да бъде изваден, и повикал друг зъболекар да свърши работата. Най-напред обаче убедил колегата си да му сложи маска на лицето и да пусне упойващия газ. Загубил съзнание, зъбът бил изваден, а той се събудил жив и здрав. Това, Осуалд, е била първата операция в света, извършена с пълна упойка. Последиците са огромни. Ние ще направим същото.
В този момент се позвъни. Анри грабна чифт запушалки и отиде да отвори. На вратата стоеше боксьорът Пиер. Анри му позволи да влезе едва когато Пиер запуши плътно ноздрите си. Според мене човекът идваше с мисълта, че ще го снимат в порно, но сигурно историята със запушалките бързо разсея илюзиите му. Пиер Лакай беше категория петел — дребен, мустакат и жилав, с плоско лице и сплескан нос, около двайсет и две годишен, и не особено схватлив.
Анри ни запозна, а после ни въведе право в съседната лаборатория, където работеше Симон. Тя стоеше по бяла престилка до лабораторната маса и записваше нещо в тетрадка. Когато влязохме, тя ни погледна през дебелите стъкла на очилата. Очилата й бяха с бели пластмасови рамки.
— Симон, това е Пиер Лакай — представи Анри боксьора.
Симон го погледна и не каза нищо. Анри не си направи труда да представи и мене.
Симон беше стройна жена на трийсетина години с приятно, чисто лице, с пригладена назад коса, сплетена и събрана на кок. Всичко това, заедно с бялата престилка и бялата кожа на лицето, внушаваше чувство за асептичност. Тя изглеждаше така, сякаш е била стерилизирана в автоклав в течение на половин час, и сега трябва да бъде пипана с гумени ръкавици. Симон гледаше боксьора с огромните си кестеняви очи.
— Да започваме. Готов ли си? — попита Анри.
— Нямам представа какво трябва да стане, но съм готов — отговори боксьорът, като леко танцуваше на пръсти.
С тебешир на пода бяха отбелязани точки на различни разстояния от стола — от половин метър до шест метра.
Анри беше готов. Явно още преди моето идване беше обмислил всичко.
— Симон ще седне на този стол — каза той и посочи обикновения дървен стол в средата на лабораторията. — А ти, Пиер, ще застанеш върху отстоящата на шест метра черта, без да сваляш запушалките. Като начало ще пръсна малко от течността върху врата на дамата — продължи Анри, обяснявайки на боксьора. — Тогава ти ще си махнеш запушалките и бавно ще тръгнеш към Симон. Най- напред искам да установя точния обсег на действие, разстоянието до обекта в момента, когато молекулите стигнат рецепторното поле — обясни той вече на мене.
— С дрехи ли ще бъде отначало? — попитах аз за боксьора.
— Ще бъде точно в същия вид, в който е сега.
— А какво се очаква от дамата: да съдействува или да се противопоставя?
— Нито едното, нито другото. Просто ще бъде послушен инструмент в ръцете му.
Симон продължаваше да гледа боксьора. Забелязах я как бавно прокарва върха на езика си по устните.
— А парфюмът не влияе ли и върху жената? — попитах аз.
— Ни най-малко. Затова ще изпратя Симон да приготви спрея.
Младата жена тръгна за главната лаборатория и затвори вратата след себе си.
— Значи пръскате момичето с нещо и аз тръгвам към него — каза боксьорът. — После какво става?
— Ще почакаме и ще видим — рече Анри. — Ти не се безпокоиш, нали?
— Аз да се безпокоя? — учуди се боксьорът. — Заради една жена?
— Така те искам — каза Анри, който явно започна да изпитва силно вълнение. Подскачаше от единия до другия край на стаята, неколкократно провери дали столът е точно на отбелязаното с тебешир място. Също така махна от масата всичко чупливо — колби, стъкленици и епруветки — и ги нареди на висока полица. — Не разполагаме с идеалната обстановка за целта — каза той, — но трябва да се възползуваме максимално от положението.
След което Анри скри долната част на лицето си зад хирургическа маска и подаде такава маска и на мене.
— Нямаш ли вяра на запушалките? — попитах го аз.
— Нека вземем още една предпазна мярка — отговори той. — Сложи си маската.
Симон се върна, понесла малък неръждаем пистолет за спрей. Подаде го на Анри. Анри извади от джоба си хронометър.
— Моля, пригответе се — каза той. — Ти, Пиер, застани на шестте метра.
Пиер изпълни поръката. А младата жена седна на стола. Столът беше без странични облегалки. Симон седеше много сковано, изправила гръб. По бялата й престилка нямаше нито едно петънце. Ръцете и бяха сключени на скута, колената — събрани. Анри се разположи зад нея. Аз стоях настрани.
— Готови ли сте? — извика Анри.
— Момент — каза Симон.
Това беше първата дума, изречена от нея. Младата жена стана, махна си очилата и ги остави на високата полица, след което се върна на мястото си. Приглади бялата престилка върху бедрата си, после сключи ръце и отново ги положи на скута.
— Готови ли сте вече? — отново попита Анри.
— Давай! — обадих се аз. — Стреляй!
Анри насочи малкия пистолет към голото място точно под ухото на Симон. Натисна спусъка. Чу се леко свистене и от дулото на пистолета пръсна струя ситни капчици.
— Махни си запушалките! — извика Анри на боксьора, бързо се отдръпна от Симон и зае позиция редом с мене. Боксьорът улови връвчиците, висящи от ноздрите, и ги дръпна. Намазаните с вазелин запушалки плавно се измъкнаха.
— Давай, давай! — крещеше Анри на Пиер. — Движи се! Хвърли запушалките на пода и бавно се приближавай!
Боксьорът направи крачка напред.
— Не бързай! — извика му Анри. — Важно е да се приближаваш бавно. Да, така е по-добре! Не спирай, не спирай! Продължавай!
Анри беше полудял от вълнение, а да си призная и аз започнах да се вживявам. Погледнах Симон. Тя се беше свила на стола, само на няколко ярда от боксьора. Изглеждаше напрегната и не помръдваше. Наблюдаваше всяко негово движение и внезапно аз си припомних как бях видял един бял женски плъх в клетка с питон. Питонът щеше да погълне плъха и плъхът го знаеше, затова се беше свил, притискаше се към пода и не помръдваше — хипнотизиран, вкаменен, изцяло омагьосан от бавните движения на приближаващата се змия.
Боксьорът се примъкваше напред.
Когато той мина чертата, бележеща петия метър, Симон отпусна ръце и опря длани на бедрата си. После размисли и пъхна ръце горе-долу под задните си части, вкопчена в седалката от двете страни. Сякаш се приготвяше за предстоящо нападение.
Боксьорът тъкмо беше отминал чертата на втория метър, когато подуши миризмата. Замря на място. Очите му се изцъклиха и той се залюля, сякаш го бяха ударили по главата с дървен чук. Предположих, че сигурно ще се катурне, но той се задържа прав. Стоеше и леко се поклащаше, сякаш е пиян. Изведнъж започна да издава странни звуци през ноздрите си — като леко сумтене и грухтене. Заприлича ми на прасе, душещо около копанята. После, без всякакво предупреждение, той се хвърли върху Симон. Разкъса бялата й престилка, роклята под нея и бельото. След това настъпи адска суматоха.
Няма кой знае какъв смисъл да описвам точно какво се случи през следващите няколко минути. Без друго можете горе-долу да си го представите. Все пак обаче трябва да призная, че Анри май имаше право да избере за случая един извънредно здрав физически, млад мъж. Не ми е приятно да го кажа, но се съмнявам, че тялото ми, достигнало средна възраст, щеше да се справи с невероятно силовите гимнастически упражнения, които боксьорът се принуди да изпълнява. Аз не съм зяпач. Неприятни са ми такива неща. Но в случая стоях като омагьосан. Животинската кръвожадност на човека беше страшна. Той приличаше на див звяр. И точно в разгара на събитията Анри направи нещо интересно. Извади револвер, изтича до боксьора и извика:
