— Махай се! Остави на мира момичето или ще те застрелям!
Боксьорът не му обърна внимание, затова Анри стреля точно над главата му и изкрещя:
— Не се шегувам, Пиер! Ще те убия, ако не спреш!
Боксьорът дори не го погледна.
Анри подскачаше из стаята, танцуваше и крещеше:
— Фантастично! Великолепно! Невероятно! Получи се! Успяхме, скъпи ми Осуалд! Успяхме!
Действието привърши толкова бързо, колкото и започна. Боксьорът изведнъж пусна младата жена, премигна няколко пъти и после каза:
— Къде, по дяволите, се намирам? Какво става?
Симон, която изглежда бе издържала на всичко, без да й се изпочупят костите, скочи, грабна дрехите си и избяга в съседната стая.
— Благодаря, мадмоазел! — каза й Анри, когато тя притича покрай него.
Интересното беше, че опияненият боксьор нямаше ни най-малка представа какво е правил. Стоеше гол, облян в пот, зяпаше из стаята и се мъчеше да проумее по какъв начин е изпаднал в такова положение.
— Какво направих? — попита той. — Къде е момичето?
— Беше страхотен! — извика Анри и му хвърли една хавлиена кърпа. — За нищо не се тревожи! Заслужи хилядата си франка.
Точно тогава вратата с размах се отвори и Симон, все така гола, се втурна в лабораторията.
— Напръскайте ме отново! О, мосю Анри, напръскайте ме само още веднъж!
Лицето й грееше, очите й ярко блестяха.
— Експериментът приключи — осведоми я Анри. — Вървете да се облечете.
Той здраво я хвана за раменете и насила я отпрати в другата стая. После заключи вратата.
Половин час по-късно Анри и аз седяхме и празнувахме успеха си в едно близко кафене. Пиехме кафе и коняк.
— Колко време продължи? — попитах го аз.
— Шест минути и трийсет и две секунди.
Отпивах от коняка и наблюдавах хората, минаващи по тротоара.
— А каква ще е следващата стъпка?
— Първо трябва да си попълня бележките, а после ще говорим за бъдещето — каза Анри.
— Знае ли някой формулата?
— Не.
— Ами Симон?
— И тя не я знае.
— Записал ли си я?
— Да, но така, че друг да не може да я разчете. Ще я запиша точно утре.
— Това да ти е първата работа. И аз искам копие. Как ще наречем веществото? Трябва ни име.
— Какво предлагаш?
— „Кучка“. Да го наречем „Кучка“ — казах аз.
Анри се усмихна и бавно кимна. Поръчах още коняк и подхвърлих:
— Страхотно средство против граждански вълнения. Много по-сполучливо от сълзотворен газ. Представи си каква сцена ще се разиграе, ако напръскаме с него разярена тълпа.
— Хубаво ще е — каза Анри. — Много хубаво.
— Още нещо можем да направим: ще вземаме баснословни суми за него от свръхбогати дебелани!
— Може — съгласи се Анри.
— Смяташ ли, че ще лекува липсата на мъжественост? — попитах аз.
— Разбира се. Импотентността ще изчезне завинаги.
— Ами старците на преклонна възраст?
— И тях ще лекува, макар че едновременно с това и ще ги убива.
— Ами разпадналите се бракове?
— Скъпи приятелю, възможностите са легион — каза Анри.
Точно в този миг в съзнанието ми бавно започна да покълва едно хрумване. Както знаете, проявявам силен интерес към политиката на Съединените американски щати. Винаги съм смятал, че там, в страната на могъщата и смесена нация, се решават съдбините на човечеството. А тъкмо сега начело стоеше президент, когото не можех да понасям. Зъл човек със зла политика. И нещо по-лошо: той нямаше чувство за хумор и изглеждаше отблъскващо. Защо тогава аз, Осуалд Корнилиъс, не вземех да го сваля?
Идеята ми допадна.
— Какво количество от „Кучката“ имаш сега в лабораторията? — попитах аз Анри.
— Точно десет кубически сантиметра.
— А колко е нужно за една доза?
— При теста използувахме един кубик.
— Толкова ми трябва. Един кубик. Ще го отнеса у дома. Заедно със запушалки.
— Не — възпротиви се Анри. — Да не си правим шеги на този етап. Много е опасно.
— Но това е моя собственост — казах аз. — Половината е моя. Не забравяй уговорката ни.
Накрая Анри се предаде. Но никак не му беше приятно. Върнахме се в лабораторията, сложихме си запушалки на ноздрите и Анри прехвърли точно един кубик от парфюма „Кучка“ в малко шишенце.
— Умолявам те да бъдеш дискретен! — каза той. — Това сигурно ще се окаже най-важното научно откритие на века и на него трябва да се гледа сериозно.
Тръгнах си от лабораторията и отидох право в работилницата на Марсел Бросоле, мой стар приятел. Марсел беше изобретател и производител на миниатюрни и прецизни научни приспособления. Често работеше за хирурзи, конструираше нови типове сърдечни клапи и пейсмейкъри, както и ония мънички еднопосочни клапи, намаляващи вътрешно черепното налягане при хидроцефалите.
— Искам да ми направиш капсула, която да побира точно един кубик течност — казах му аз. — Към капсулата да има прикрепен часовников механизъм, за да може в нужния момент тя да се пръсне и течността да се освободи. Целият механизъм трябва да е с ширина и дебелина до половин инч. Колкото по- малък е, толкова по-добре. Ще се справиш ли?
— От лесно по-лесно — каза Марсел. — Ще представлява малка пластмасова капсула с парченце бръснарско ножче, което да я среже, с пружинка, задвижваща ножчето и с най-обикновена будилникова система от миниатюрен дамски часовник. Трябва ли капсулата да може да се пълни?
— Да. Направи я така, че да мога сам да я напълня и запечатам. Ще я приготвиш ли до една седмица?
— Защо не? Много е просто — каза Марсел.
На следващата сутрин получих отчайващи вести. Симон, похотливата малка развратница, взела, че се напръскала с цялото останало количество от парфюма „Кучка“ — над девет кубически сантиметра — в мига, когато влязла в лабораторията! После се прокраднала зад Анри, който тъкмо сядал на бюрото да си попълва записките.
Няма нужда да ви казвам какво е станало по-нататък. Най-лошото от всичко е, че глупавото момиче забравило тежкото състояние, в което се намираше сърцето на Анри. По дяволите, беше му забранено дори да изкачва стълби! Така че, когато молекулите стигнали до него, клетникът бил обречен. Умрял след минута на бойното поле, както се казва. Край на историята.
Пъкленото женско изчадие е можело поне да почака, докато той запише формулата. Но не, и се оказа, че Анри не е оставил нищо записано. Напразно претърсих лабораторията, след като отнесох тялото му. Затова повече от всякога твърдо реших да използувам възможно най-целесъобразно единственият кубически сантиметър от „Кучката“, останал на света.
Седмица по-късно взех от Марсел Бросоле красиво малко приспособление. За часовников механизъм служеше най-миниатюрният часовник, който бях виждал и всичко, заедно с капсулата и другите части, беше събрано в алуминиева квадратна пластинка, с размери три осми от инча. Марсел ми показа как се пълни и запечатва капсулата и как се наглася механизмът. Благодарих му и си платих сметката.
Не след дълго отпътувах за Ню Йорк. Отседнах в Манхатън, в хотел „Пласа“. Пристигнах към три часа следобед. Изкъпах се във ваната, обръснах се и поръчах да ми донесат в стаята бутилка „Гленморанджи“ и
