половин заплата за шест седмици и казах на Уокър, че ще му телеграфирам, когато отново имаме нужда от него.
— Да — отвърна тя. — Той ми каза.
— Тази вечер ще се преместя да живея в клуба. Добре ще бъде малко да променя обстановката.
— Да, скъпи, ще ти пиша.
— От време на време ще наминавам към къщи, за да проверявам дали всичко е наред и да прибирам пощата.
— А не смяташ ли, че би било по-добре, ако Уокър остане през цялото време да наглежда къщата? — смирено попита тя.
— Глупости. Изобщо не е необходимо. А ще трябва да му плащам пълната заплата.
— Ах, да, разбира се.
— Освен това кой знае какво ще му хрумне на един прислужник, ако го оставиш сам в къщата — обяви мистър Фостър. Извади пура и след като отряза крайчето й със сребърно ножче, я запали със златната си запалка.
Жена му седеше неподвижно и здраво стискаше ръцете си под одеялото.
— Ще ми пишеш ли? — попита.
— Ще видя — отвърна той. — Но се съмнявам. Знаеш, че не обичам да пиша писма, освен ако няма нещо важно.
— Да, скъпи, знам, затова не се притеснявай.
Продължиха по булевард „Куинс“ и когато наближиха равното блатисто поле, върху което е построено летището „Айдълуайлд“, мъглата започваше да се сгъстява и колата трябваше да намали скоростта.
— О, боже! — възкликна мисис Фостър. —
— Стига си вдигала врява — сгълча я старецът. — И без това няма значение. Вече сигурно са го отменили. Никога не летят в такова време. Не знам защо изобщо си направи труда да излизаш.
Не беше сигурна, но й се стори, че в гласа му се бе появила нова нотка, и се обърна да го погледне.
Трудно беше да се забележи някаква промяна в изражението му под всичките тези косми. Единствено устата имаше значение. Искаше й се, както често й се бе искало и преди, да види тази уста по-ясно. Очите му никога нищо не изразяваха, освен ако не изпаднеше в буйна ярост.
— Разбира се — продължи той, — ако съвсем случайно наистина излети, тогава съм съгласен с теб — сега вече със сигурност си го изпуснала. Защо не се примириш с това?
Тя се извърна и се взря през прозореца в мъглата. Струваше й се, че колкото повече пътуваха, толкова по-гъста ставаше.
Сега едва успяваше да различи банкета на пътя и ивицата трева зад него. Знаеше, че мъжът й все още не беше свалил очи от нея. Погледна го отново и този път с ужас забеляза, че се бе вторачил в онова местенце в левия ъгъл на окото й, където усещаше как играе мускулчето.
— Така ли е? — попита той.
— Кое?
— Със сигурност ще го изпуснеш, ако излети. Не може да се кара бързо в тази гъста мъгла.
След това повече не говори с нея. Колата продължаваше да пълзи напред. Шофьорът беше насочил жълт фар към банкета на пътя и това му помагаше да се ориентира. Други светлини, някои бели, други жълти, непрекъснато изскачаха срещу тях от мъглата, а една особено ярка ги следваше отблизо през цялото време. Изведнъж шофьорът спря колата.
— Ето! — извика мистър Фостър. — Заседнахме. Знаех си аз.
— Не, сър — обади се шофьорът, като се обърна към него. — Успяхме. Това е летището.
Без да каже нито дума, мисис Фостър изскочи навън и се втурна през главния вход на сградата. Вътре беше стълпотворение от хора, предимно безутешни пътници, скупчени около гишетата за билети. Тя си проправи път и се обърна към служителя.
— Да — каза той. — Вашият полет временно е отменен. Но, моля ви, не си отивайте. Всеки момент очакваме времето да се изясни.
Тя се върна при мъжа си, който все още седеше в колата, и му съобщи какво беше научила.
— Но ти не чакай, скъпи — добави. — Няма никакъв смисъл.
— Няма — отвърна той. — Стига шофьорът да може да ме върне обратно. Ще можете ли да ме върнете?
— Мисля, че да — отвърна мъжът.
— Извадихте ли багажа?
— Да, сър.
— Довиждане, скъпи — каза мисис Фостър, като се наведе и бързо го целуна по твърдата сива четина на бузата.
— Довиждане — отвърна той. — Приятно пътуване.
Колата потегли и мисис Фостър остана сама.
Остатъкът от деня й се стори като някакъв кошмар. Час след час минаваха, а тя седеше на една пейка, колкото може по-близо до гишето, и на всеки половин час ставаше и питаше служителя има ли нещо ново. Всеки път получаваше един и същи отговор — че трябва да продължи да чака, защото мъглата можела да се вдигне всеки момент. Чак след шест вечерта обявиха по високоговорителите, че полетът се отлага за единайсет часа на другата сутрин.
След като чу това, мисис Фостър съвсем не знаеше какво да прави. Остана да седи на пейката поне още половин час, като се чудеше, изморена и замаяна, къде би могла да отиде, за да прекара нощта. Мисълта, че трябва да напусне летището, й бе непоносима. Не желаеше да вижда мъжа си. Ужасяваше се, че по един или друг начин щеше да й попречи да замине за Франция. Искаше й се да остане където си беше и да седи на пейката през цялата нощ. Това би било най-сигурно. Но вече се беше изтощила и не й трябваше много време, за да осъзнае, че все пак за една възрастна дама подобно поведение би било нелепо. Ето защо най- накрая отиде на телефона и се обади вкъщи. Мъжът й, който тъкмо се канеше да тръгва към клуба си, сам вдигна слушалката. Тя му съобщи новината и го попита дали прислугата е все още там.
— Всички си отидоха — отвърна той.
— При това положение, скъпи, ще си намеря стая в хотел, колкото да прекарам нощта. Не бива изобщо да се притесняваш.
— Това ще е глупаво — отвърна той. — Имаш на разположение голяма къща. Използвай я.
— Но, скъпи, тя е празна.
— Тогава и аз ще остана с теб.
— Вкъщи няма храна, няма нищо.
— Ами хапни, преди да се прибереш. Не бъди толкова глупава, жено. Все вдигаш много шум за нищо.
— Да — каза тя. — Извинявай. Ще хапна тук един сандвич и после ще се прибера.
Навън мъглата малко беше поизтъняла, но независимо от това таксито пътува бавно и дълго и когато се прибра в къщата на Шейсет и втора улица, вече беше доста късно.
Когато я чу, че влиза, мъжът й излезе от кабинета си.
— Е — каза той, застанал до вратата, — как беше Париж?
— Излитаме утре в единайсет — отвърна тя. — Това е окончателно.
— Искаш да кажеш, ако се вдигне мъглата.
— Вече се вдига. Излезе вятър.
— Изглеждаш изморена. Трябва да си прекарала тревожен ден.
— Не беше много приятно. Смятам веднага да си легна.
— Поръчал съм кола за утре. В девет часа.
— О, благодаря ти, скъпи. И искрено се надявам, че няма да си правиш труда отново да ме изпращаш чак дотам.
— Не — бавно отвърна той. — Мисля, че няма. Но не виждам защо пътьом да не ме оставиш в клуба.
