Нагоре към Рая

Тя го погледна и в този миг й се стори, че е много далеч от нея, отвъд някаква преграда. Изведнъж бе станал толкова малък и далечен, че не можеше да бъде сигурна нито какво прави, нито какво мисли, нито дори какъв е.

— Клубът ти е в долната част на Манхатън — каза тя. — Не е по пътя за летището.

— Но ти ще имаш много време, скъпа. Нима имаш нещо против да ме оставиш в клуба?

— Не, разбира се.

— Добре. Тогава до утре в девет часа.

Тя се качи в стаята си на втория етаж и беше толкова изтощена от изминалия ден, че щом си легна, заспа.

На следващата сутрин мисис Фостър стана рано и в осем и половина вече беше долу, готова за тръгване.

Малко след девет се появи мъжът й.

— Направи ли кафе? — попита той.

— Не, скъпи. Помислих, че ще закусиш в клуба. Колата вече чака. Аз съм съвсем готова за тръгване.

Стояха в антрето — напоследък като че ли се виждаха все в антрето — тя с шапка, палто и чантичка, той в костюм със старомодна тясна кройка и високи ревери на сакото.

— Багажът ти?

— На летището е.

— Ах, да. Разбира се. Ако смяташ да ме оставиш в клуба, няма да е зле вече да тръгваме.

— Да! — извика тя. — Да, моля те!

— Ще си взема само няколко пури. Веднага ще се върна. Ти се качвай.

Тя излезе и се запъти към колата. Когато наближи, шофьорът й отвори вратата.

— Колко е часът? — попита го тя.

— Около девет и петнайсет.

Мистър Фостър излезе след пет минути и докато го наблюдаваше как бавно слиза по стълбите, тя си помисли, че в тези тесни, подобни на кюнци панталони краката му изглеждаха като на козел. Както и предишния ден, той се спря насред стълбите, за да подуши въздуха и да погледне небето. Времето все още не беше много ясно, но през мъглата се процеждаха слънчеви лъчи.

— Този път може да имаш късмет — каза той, когато се настаняваше до нея в колата.

— Побързайте, моля ви — обърна се тя към шофьора. — Не се притеснявайте за одеялото. Аз сама ще го наглася. Моля ви, тръгвайте. Закъснявам.

Човекът се върна на мястото си зад волана и запали двигателя.

— Само за момент! — изведнъж се обади мистър Фостър. — Почакайте малко, ако обичате.

— Какво има, скъпи? — Тя го видя, че рови из джобовете на палтото си.

— Бях приготвил малък подарък за Елен. Къде съм го оставил, за бога? Сигурен съм, че го държах в ръка, докато слизах надолу.

— Не видях да носиш нещо. Какъв подарък?

— Малка кутийка, увита в бяла хартия. Вчера забравих да ти я дам. Не искам и днес да я забравя.

— Кутийка ли! — възкликна мисис Фостър. — Не съм виждала никаква кутийка!

Тя трескаво затърси по задната седалка. Мъжът й продължаваше да рови из джобовете на палтото си. После го разкопча и заопипва сакото си.

— По дяволите! — каза. — Трябва да съм я забравил в спалнята. Няма да се бавя и минутка.

— Но моля те! — извика тя. — Нямаме време. Моля те, остави! Можеш да го изпратиш и по пощата. И без това е някой глупав гребен. Ти винаги й подаряваш гребени.

— Че какво им е лошото на гребените, ако смея да попитам? — извика той, бесен, че един път и тя не се е сдържала.

— Нищо, скъпи, сигурна съм. Но…

— Спрете! — нареди той. — Отивам да го донеса.

— Бързай, скъпи! Моля те, бързай!

Стоеше неподвижна и го чакаше.

— Колко е часът?

Шофьорът погледна ръчния си часовник.

— Почти девет и половина.

— За един час можем ли да стигнем до летището?

— Точно за толкова.

В този момент мисис Фостър забеляза нещо бяло, което се подаваше от цепнатината между седалката и вратата откъм страната на мъжа й. Пресегна се и изтегли малка, увита в хартия кутийка и в същото време й направи впечатление колко дълбоко и здраво беше заклещена, сякаш е била натикана там с ръка.

— Ето я! — извика тя. — Намерих я! О, боже, сега ще се бави с часове, за да я търси. Моля ви, изтичайте бързо и му кажете да слезе, моля ви!

На шофьора — мъж с капризна малка ирландска уста — тази работа не допадна особено, но слезе от колата и се изкачи по стълбите до входната врата. После се върна обратно.

— Вратата е затворена — съобщи той. — Имате ли ключ?

— Да, почакайте. — Тя трескаво затърси из чантичката си. Малкото й лице бе напрегнато от тревогата, устните — издадени напред като тръбичка. — Ето го! Не, аз сама ще отида. Ще се справя по-бързо. Знам къде е.

Тя бързо излезе от колата и изкачи стълбите до входната врата, като държеше ключа в ръка. Мушна го в ключалката и тъкмо да го завърти, замръзна на място. Повдигна глава и остана съвсем неподвижна, тялото й се закова насред цялото бързане да превърти ключа, да влезе вътре и тя зачака — пет, шест, седем, осем, девет, десет секунди. Начинът, по който беше застанала — с вирната глава и напрегнато тяло — създаваше впечатлението, че се ослушва да чуе повторно някакъв звук, който беше доловила миг преди това някъде далече от вътрешността на къщата.

После най-неочаквано отново се оживи. Извади ключа от ключалката и изтича надолу по стълбите.

— Твърде късно е! — извика тя на шофьора. — Не мога да го чакам. Просто не мога. Ще изпусна самолета. Бързайте, моля ви, бързайте! Към летището!

Ако шофьорът я беше наблюдавал, щеше да забележи, че лицето й беше пребледняло мъртвешки, а цялото й изражение изведнъж се беше променило. Нямаше го вече онзи добродушен и глуповат израз. Чертите й бяха придобили някаква особена твърдост. Малката уста, обикновено тъй вяла, сега се беше стегнала и изтъняла, очите блестяха, а гласът й, когато проговори, бе придобил нова властна нотка.

— Бързайте, ако обичате, бързайте!

— Съпругът ви няма ли да пътува с вас? — попита удивен шофьорът.

— Разбира се, че не! Само щях да го оставя в клуба. Няма значение. Той ще разбере. Ще си извика такси. Не се бавете с излишни приказки. Тръгвайте! Аз трябва да хващам самолет за Париж!

Мисис Фостър го подтикваше от задната седалка и човекът през цялото време караше бързо, така че тя хвана самолета минути преди да излети. Скоро летеше високо над Атлантическия океан, удобно излегната в самолетното кресло, заслушана в шума на моторите, най-после на път за Париж. Новото настроение още не я беше напуснало. Чувстваше се някак особено прекрасно и удивително силна. Беше малко напрегната от всичко това, но то се дължеше по-скоро на учудването й от постъпката, отколкото от нещо друго. И колкото повече самолетът се отдалечаваше от Ню Йорк и Шейсет и втора улица, толкова по-силно я завладяваше някакво огромно спокойствие. Когато стигна в Париж, беше силна и уверена.

Видя внуците си и отблизо те се оказаха дори по-красиви, отколкото на снимките. Като ангели, повтаряше си тя, толкова са хубави. Всеки ден ги извеждаше на разходка, черпеше ги с пасти, купуваше им подаръци и им разказваше чудни приказки. Веднъж в седмицата, във вторник, пишеше писмо на мъжа си — хубаво непринудено писмо, изпъстрено с новини и клюки, което винаги завършваше с думите: „И да се храниш редовно, скъпи, макар че се опасявам, че няма да го правиш, когато не съм при теб.“

Когато шестте седмици изтекоха, всички съжаляваха, че тя трябва да се връща в Америка при съпруга