Мисис Биксби и палтото на Полковника

— Тогава, както желаете — отвърнал мъжът. — Палтото е ваше.

В този миг една неприятна мисъл осенила мисис Биксби.

— Кажете — попитала тя. — Ако няма никакво описание, как да съм сигурна, че когато дойда за палтото, няма да ми дадете нещо друго?

— Предметът се вписва в книгите.

— Но аз имам само един номер. Всъщност може да ми дадете някаква вехтория, не е ли така.

— Искате ли да впиша описание на предмета, или не?

— Не — отвърнала. — Вярвам ви.

Той написал „петдесет долара“ срещу думата СТОЙНОСТ и върху двете части на купона скъсал го там, където била перфорацията, и плъзнал долната час по тезгяха. Извадил портфейл от вътрешния джоб на сакото си и наброил пет десетдоларови банкноти.

— Лихвата е три процента на месец.

— Да, добре. И ви благодаря. Ще се грижите добре за него, нали?

Човекът кимнал, но нищо не отговорил.

— Да го прибера ли в кутията?

— Не — отвърнал той.

Мисис Биксби се обърнала и излязла на улицата, където я чакало таксито. Десет минути по-късно си била у дома.

— Скъпи — казала, когато се навела да целуне мъжа си, — беше ли ти мъчно за мен?

Сирил Биксби оставил вечерния вестник и погледнал часовника върху китката си.

— Сега е шест и дванайсет и половина минути — отбелязал. — Малко закъсня.

— Знам. Виновни са тези ужасни влакове. Леля Мод те поздравява както винаги. Умирам да пийна нещо, а ти?

Съпругът прилежно сгънал вестника на четири и го сложил върху страничната облегалка на креслото си. После се изправил и отишъл до бюфета. Жена му стояла насред стаята, сваляла си ръкавиците, наблюдавала го внимателно и се чудела колко дълго трябва да чака. Бил с гръб към нея и наведен напред, отмервал джина, приближил лице до мензурата и взирайки се в нея, сякаш била устата на някой пациент.

Колко дребен й изглеждал всеки път след срещите й с Полковника. Полковника бил огромен и космат и леко миришел на хрян. А този бил дребен, стегнат и кокалест и не миришел на друго, освен на ментови бонбони, които смучел, за да бъде дъхът му приятен за пациентите.

— Виж какво купих за отмерване на вермута — казал той и повдигнал градуираната стъкленица. — С това го докарвам точно до милиграм.

— Скъпи! Колко умно.

Обезателно трябва да го накарам да се облича по друг начин, помислила си тя. Костюмите му са толкова смешни, че нямам думи… Едно време й се струваха прекрасни — тези тесни сака с високи ревери и шест копчета отпред, но сега са направо смешни. Също и тесните като кюнци панталони. Човек трябва да има определен тип лице, за да носи такива неща, а Сирил просто го няма. Физиономията му е дълга и кокалеста, с тънък нос и леко изпъкнала челюст. А като я видиш кацнала върху тия плътно прилепнали старомодни костюми, направо прилича на карикатура. Факт е, че винаги посреща пациентите си с разкопчана престилка, за да могат да зърнат труфилата му отдолу. По някакъв негов си начин явно се опитваше да създаде впечатлението, че и той си пада малко сваляч. Но мисис Биксби го познаваше по-добре. Труфилата бяха блъф. Те нищо не означаваха. Приличаше й на застаряващ паун, който се перчи по ливадата с наполовина опадала перушина. Или на някое от онези безплодни самоопрашващи се цветя като глухарчето. На глухарчето не му е необходимо опрашване, за да образува семена, и всичките тези разкошни жълти венчелистчета са просто губене на време, самохвалство, маскарад. Коя дума използваха биолозите? Май беше субсексуален? Глухарчето е субсексуално. Такива са и летните люпила на водните бълхи. Звучи малко в стила на Луис Карол, помислила си тя, водни бълхи, глухарчета и зъболекари.

— Благодаря ти, скъпи — казала, поела мартинито и се настанила на дивана с чантата върху скута си. — А ти какво прави снощи?

— Останах до късно в кабинета и направих няколко пломби. Оправих и сметките си.

— О, Сирил, мисля, че е крайно време да оставиш други да ти вършат черната работа. Твърде високо си поставен за такива неща. Защо не оставиш пломбите на техника си?

— Предпочитам да ги правя сам. Много се гордея с пломбите си.

— Знам, че се гордееш, скъпи, и мисля, че са направо чудесни. Това са най-хубавите пломби на света. Но аз не искам да се преуморяваш. И защо онази Пълтни не прави сметките? В края на краищата те са част от задълженията й.

— Тя ги прави. Но нали трябва първо аз да определя цената. Тя не знае кой е богат и кой не е.

— Това мартини е великолепно — казала мисис Биксби и поставила чашата си на масичката. — Направо великолепно. — Отворила чантичката си и извадила носна кърпичка, сякаш искала да си издуха носа. — Я виж! — извикала, като мярнала купончето. — Забравих да ти покажа това. Току-що го намерих върху седалката на таксито. На него има някакъв номер и си помислих, че е лотариен билет или нещо подобно, затова го запазих.

Тя подала парченцето твърд кафяв картон на съпруга си, който го взел и започнал най-подробно да го изучава от всички страни, сякаш било подозрителен зъб.

— Знаеш ли какво е това? — бавно казал той.

— Не, скъпи, не знам.

— Купон за заложена вещ.

— Какво?

— Купон от заложна къща. Ето името и адреса й. Някъде на Шесто Авеню.

— О, жалко, толкова съм разочарована. Надявах се, че е билет от лотария.

— Няма защо да се разочароваш — казал Сирил. — Всъщност това може да се окаже твърде забавно.

— Защо, скъпи?

Той взел да й обяснява какво точно означава един такъв купон, като особено наблегнал на факта, че всеки, който го притежава, може да предяви иск към предмета. Тя го изслушала търпеливо, докато завършил лекцията си.

— Значи мислиш, че си заслужава да го поискаме.

— Мисля, че трябва да разберем какво е. Виждаш ли тези петдесет долара, които са вписани тук? Знаеш ли какво значи това?

— Не, скъпи. Какво значи?

— Това означава, че въпросният предмет почти със сигурност е нещо доста ценно.

— Искаш да кажеш, че може да струва петдесет долара?

— По-скоро петстотин.

— Петстотин!

— Не разбираш ли? — казал той. — Собствениците на заложни къщи никога не дават повече от една десета от истинската стойност.

— Всемогъщи Боже! Никога не съм го знаела.

— Има много неща, които не знаеш, мила моя. Слушай сега. Като гледам, че липсват и името, и адресът на собственика…

— Но сигурно има начин да се разбере кой е?

— Няма. Хората често правят така. Не искат никой да разбере, че са били в заложна къща. Срамуват се.

— Тогава мислиш ли, че можем да го задържим?

— Разбира се, че можем да го задържим. Сега този купон е наш.

— Искаш да кажеш мой — твърдо го поправила мисис Биксби. — Аз го намерих.

— Мило мое момиче, какво значение има? Важното в случая е, че сега имаме право да отидем, когато си поискаме, и да го откупим срещу петдесет долара. Какво ще кажеш за това?