Мисис Биксби и палтото на Полковника

— О, колко е забавно! — възкликнала тя. — Мисля, че е ужасно интересно, особено след като изобщо не знаем какво е. Би могло да бъде какво ли не, нали, скъпи?

— Да, макар че най-вероятно е или пръстен, или часовник.

— Но няма ли да е чудесно, ако е някоя истинска ценност? Искам да кажа — нещо наистина старо, например прекрасна старинна ваза или римска статуя.

— Няма начин да разберем какво е, скъпа. Просто ще изчакаме и ще видим.

— Според мен това е фантастично! Дай ми купончето и още в понеделник сутринта ще отида да разбера какво е!

— Мисля, че е по-добре аз да отида.

— О, не! — извикала тя. — Нека аз!

— Не, не! Аз ще го взема на път за работа.

— Но това купонче е мое! Моля те, нека аз да отида, Сирил! Защо ти трябва да изпиташ цялото удоволствие?

— Не знаеш що за хора са собствениците на заложни къщи, скъпа. Спокойно могат да те излъжат.

— Няма да ме излъжат, честна дума, няма. Дай го на мен, моля те.

— Освен това — казал той, като се усмихвал, — преди да ти го дадат, трябва да им наброиш петдесет долара.

— Имам ги — отвърнала тя. — Имам, мисля.

— Бих предпочел да не се занимаваш с тази работа, ако нямаш нищо против.

— Но, Сирил, аз го намерих. То е мое. Каквото и да е, то е мое, нали така?

— Разбира се, че е твое, скъпа, няма защо да се вълнуваш толкова.

— Не се вълнувам. Просто съм възбудена, това е всичко.

— Предполагам, че не ти е хрумнало, че би могло да бъде нещо съвсем мъжко — джобен часовник например или комплект копчета за ръкавели. В заложните къщи не ходят само жени.

— В такъв случай ще ти го подаря за Коледа — великодушно казала мисис Биксби. — Ще го направя с удоволствие. Но ако е нещо женско, искам го за себе си. Така съгласен ли си?

— Това е съвсем справедливо. Защо не дойдеш с мен да го вземем заедно?

Мисис Биксби тъкмо щяла да каже „да“, но се усетила навреме. Нямала желание в заложната къща да я посрещнат като стар клиент, и то пред мъжа й.

— Не — бавно изрекла. — Мисля, че няма да дойда. Ще бъде още по-вълнуващо, ако остана тук и те изчакам. О, искрено се надявам, че няма да е нещо, което да не ни хареса и на двамата.

— Тук си права — съгласил се той. — Ако преценя, че не си струва петдесетте долара, изобщо няма да го вземам.

— Но ти каза, че ще струва петстотин.

— Сигурен съм, че е така. Не се притеснявай.

— О, Сирил, не мога да чакам повече! Толкова е вълнуващо!

— Забавно е — казал той и пъхнал купончето в джоба на жилетката си. — В това няма съмнение.

Най-после понеделникът настъпил. След закуска мисис Биксби изпратила мъжа си до вратата и му помогнала да си облече палтото.

— Не се преуморявай, скъпи — заръчала му тя.

— Няма.

— В шест ли ще се прибереш?

— Надявам се.

— Ще имаш ли време да минеш покрай заложната къща?

— О, господи, съвсем бях забравил. Ще взема такси и ще отида още сега. На път ми е.

— Не си изгубил купончето, нали?

— Надявам се, че не — отвърнал той и потърсил в джоба на жилетката си. — Не съм. Ето го.

— А имаш ли достатъчно пари?

— Имам точно толкова.

— Скъпи — казала тя, като застанала близо до него и му оправила връзката, която нямала никаква нужда от оправяне. — Ако случайно е нещо хубаво, нещо, което мислиш, че ще ми хареса, ще ми позвъниш ли веднага щом стигнеш в кабинета си?

— Да, добре.

— Знаеш ли, надявам се, че ще бъде нещо за теб, Сирил. Повече ми се иска да е за теб, отколкото за мен.

— Това е много благородно от твоя страна, мила моя. А сега да побързам.

След около един час, когато телефонът иззвънял, мисис Биксби така бързо прекосила стаята, че вдигнала слушалката още преди първият звън да е отзвучал.

— Взех го! — казал той.

— Вече! О, Сирил, какво е? Нещо хубаво ли е?

— Хубаво! — извикал той. — Фантастично е! Почакай само да го видиш. Ще припаднеш!

— Скъпи, какво е? Кажи ми бързо!

— Късметлия момиче си, няма що.

— Тогава е за мен?

— Разбира се, че е за теб. Макар че как, да пукна, ако разбирам, изобщо е било заложено само за петдесет долара. Трябва да е някой луд.

— Сирил, стига си ме държал в напрежение! Не мога повече!

— Ще полудееш, като го видиш.

— Какво е?

— Опитай да познаеш.

Мисис Биксби замълчала. Внимавай, казала си тя. Сега много внимавай.

— Огърлица — рекла.

— Грешка.

— Диамантен пръстен.

— Нямаш представа колко си далече. Ще ти подскажа. Нещо, което можеш да носиш.

— Нещо, което мога да нося? Като шапка?

— Не, не е шапка — засмял се той.

— За бога, Сирил! Защо не ми кажеш?

— Защото искам да те изненадам. Довечера ще го донеса.

— Нищо подобно! — извикала тя. — Още сега идвам при теб да го взема.

— Бих предпочел да не идваш.

— Не бъди толкова глупав, скъпи. Защо да не дойда?

— Защото съм много зает. Ще ми разстроиш целия сутрешен график. И без това съм изостанал с половин час.

— Тогава ще дойда в обедната почивка. Така става ли?

— Нямам обедна почивка. Е, добре, ела тогава в един и половина, докато си ям сандвича. Дочуване.

Точно в един и половина мисис Биксби пристигнала на работното място на мъжа си и натиснала звънеца. Мистър Биксби, в бяла зъболекарска престилка, лично й отворил вратата.

— О, Сирил, толкова съм развълнувана!

— Би трябвало. Късметлийка си, знаеш ли? — Той я повел по коридора към кабинета си.

— Идете да обядвате, мис Пълтни — обърнал се той към сестрата, която прибирала инструментите в стерилизатора. — Ще си довършите работата, когато се върнете. — Изчакал, докато момичето излезе, после се приближил до гардеробчето, където закачал дрехите си, застанал пред него и го посочил с пръст. — Вътре е — казал. — Сега си затвори очите.

Мисис Биксби се подчинила. После поела дълбоко въздух и го задържала. В последвалата тишина чула как той отваря вратата на гардероба и мекото шумолене, докато измъквал дрехата измежду другите закачени неща.

— Готово! Можеш да погледнеш!