— Мистър Уивър. Хубаво е. Сложила съм грейка между чаршафите. Толкова е приятно да имаш грейка в чуждо легло с чисти чаршафи, не мислите ли? А можете да запалите и газовата печка, ако ви стане студено.
— Благодаря ви — каза Били. — Безкрайно ви благодаря. — Той забеляза, че завивката беше прилежно отметната от едната страна, готова някой веднага да се пъхне отдолу.
— Толкова се радвам, че се появихте — каза жената, като добродушно се взираше в лицето му. — Вече бях започнала да се притеснявам.
— О, всичко е наред — бодро отвърна Били. — За мен няма нужда да се притеснявате. — Той постави куфара си върху един стол и започна да го отваря.
— Ами вечеря, миличък? Успя ли да хапнеш нещичко, преди да дойдеш тук?
— Въобще не съм гладен, благодаря. Мисля да си легна колкото може по-скоро, защото утре трябва да стана доста рано и да се обадя в управлението.
— Добре тогава. Сега ще те оставя да си разопаковаш багажа, но преди да си легнеш, ще бъдеш ли така добър да слезеш до дневната на партера, за да се запишеш в книгата? Всеки трябва да го прави, защото такъв е законът в страната, а ние не искаме да нарушаваме никакви закони на този етап от събитията, нали така? — Тя лекичко му махна с ръка, бързо излезе от стаята и затвори вратата.
И така, фактът, че на хазяйката му очевидно леко й хлопаше дъската, ни най-малко не притесняваше Били. В крайна сметка, тя не само че беше безобидна — в това нямаше никакво съмнение — но по всичко личеше, че беше добра и щедра душа. Той предположи, че женицата вероятно бе изгубила син във войната, или нещо подобно, и така не бе успяла да го преодолее.
И така, няколко минути по-късно, след като разопакова куфара и си изми ръцете, Били изтопурка надолу към партера и влезе в дневната. Хазяйката му я нямаше, но огънят пламтеше в камината и дакелчето все още спеше пред нея. Стаята беше приятно топла и изключително уютна. Голям късметлия съм, помисли си той и потри ръце. Нещата се нареждат чудесно.
После съзря книгата, която лежеше отворена върху пианото, извади писалка и записа името и адреса си. Имаше само още две имена освен неговото и както става винаги с такива книги, той се зачете в тях. Едното беше на Кристофър Мълхоланд от Кардиф. Другото — на Грегъри У. Темпъл от Бристъл.
— Странно — изведнъж си помисли той. — Кристофър Мълхоланд.
Определено му звучеше познато.
Къде, по дяволите, беше чувал това доста необикновено име?
Дали не беше на някое момче от училище? Не.
Или един от безбройните ухажори на сестра му, или пък приятел на баща му? Не, не, не беше оттам. Той отново погледна в книгата.
Кристофър Мълхоланд — Катидръл роуд 231, Кардиф
Грегъри У. Темпъл — Сикъмор драйв 27, Бристъл
Между другото, сега като се замислеше, започваше да му се струва, че и второто име звучи познато.
— Грегъри Темпъл? — произнесе той на глас, като напрягаше паметта си. — Кристофър Мълхоланд?…
— Такива очарователни младежи — каза някой зад него и когато се обърна, Били видя хазяйката си, която тъкмо влизаше в стаята, понесла голям сребърен поднос. Държеше го далече от тялото си и малко по-високо от обичайното, сякаш бяха юздите на някой по-буен кон.
— Звучат ми някак познато — каза той.
— Така ли? Колко интересно.
— Почти сигурен съм. Чувал съм тези имена някъде преди. Не е ли странно? Може да е било и във вестниците. Не са на някакви известни личности, нали? Имам предвид футболисти или състезатели по крикет, или нещо подобно?
— Известни ли? — повтори тя, докато поставяше подноса на ниската масичка пред канапето. — О, не, мисля, че не бяха известни. Но пък бяха изключително красиви, и двамата, това мога да ти го гарантирам. Бяха високи, млади и красиви, миличък, също като тебе.
Били още веднъж погледна в книгата.
— Вижте — възкликна той, забелязвайки датите. — Тази последната е от преди повече от две години.
— Наистина ли?
— Ами да, а Кристофър Мълхоланд се е записал почти година преди това — преди повече от
— Боже мой — възкликна тя като поклати глава и пророни изискана въздишка. — Никога не бих си го помислила. Как бързо времето отлита от всички ни, нали мистър Уилкинс?
— Казвам се Уивър — каза Били. — У-и-в-ъ-р.
— О, разбира се, че така се казвахте! — извика жената и седна на канапето. — Толкова съм глупава. Моля за извинение. През едното ухо влиза, през другото излиза, такава съм си, мистър Уивър.
— Знаете ли какво? — продължи Били. — Има нещо крайно необикновено в цялата тази история?
— Не, миличък, не знам.
— Ами, и двете имена — Мълхоланд и Темпъл, не само ми звучат познато по отделно, така да се каже, но сякаш, по някакъв особен начин, като че ли са свързани заедно. Сякаш и двете са станали известни заради едно и също нещо, ако разбирате какво искам да кажа… като… ами като Чърчил и Рузвелт, например.
— Колко интересно — каза тя. — Но, хайде миличък, ела седни до мен на дивана, а аз ще ти налея едно хубава чаша чай с курабийка преди лягане.
— Наистина, не трябваше да си правите труда — отвърна Били. — Нямах такива намерения. — Той стоеше до пианото и я гледаше как се суети с чашите и чинийките. Забеляза, че ръцете й бяха малки, бели, много пъргави и с червен маникюр.
— Почти съм сигурен, че съм ги виждал във вестниците — продължи. — Ей сегичка ще се сетя. Сигурен съм, че ще се сетя.
Няма нищо по-досадно от чувството, че нещо ти е на върха на езика и че всеки момент ще си го спомниш. Били не искаше да се предава.
— Я чакай, я чакай… Мълхоланд… Кристофър Мълхоланд… Не беше ли
— Мляко? — попита тя. — А захар?
— Да, благодаря. И после, изведнъж…
— Ученик от Итън ли? О, не, миличък, това със сигурност не може да е вярно, защото
Той бавно прекоси стаята и седна на крайчето на канапето. Жената постави чашата на масичката пред него.
— Ето — каза. — Колко ни е хубавичко и уютничко тук.
Били започна да отпива от чая си. Тя също. За около половин минута и двамата мълчаха. Но Били знаеше, че тя го наблюдава. Тялото й бе полуизвърнато към него и той усещаше очите й върху лицето си как го наблюдават над ръбчето на чашата. От време на време до ноздрите му долиташе някаква особена миризма, която като че ли се излъчваше направо от тялото й. Въобще не беше неприятна и му напомняше… всъщност, не беше съвсем сигурен на какво му напомняше. Мариновани орехи? Сурова кожа? Или пък на болничен коридор?
— Мистър Мълхоланд беше страхотен любител на чая — най-после се обади тя. — Никога в живота си не бях виждала човек да пие толкова много чай, колкото милият, симпатичен мистър Мълхоланд.
— Сигурно си е заминал съвсем скоро — каза Били. Той все още премяташе двете имена из ума си. Вече беше убеден, че ги е виждал по вестниците — в заглавията.
