Хазяйката

— Да си е заминал ли? — изви вежди тя. — Но, мило мое момченце, той никога не си е заминавал. Все още е тук. Мистър Темпъл също е тук. Те са на третия етаж. И двамата заедно.

Били бавно остави чашата на масичката и се втренчи в хазяйката си. Тя му се усмихна, а после протегна бялата си ръчица и нежно го потупа по коляното.

— На колко си години, миличък? — попита го.

— На седемнайсет.

— Седемнайсет! — извика тя. — О, това е идеалната възраст! Мистър Мълхоланд също беше на седемнайсет. Но мисля, че той беше мъничко по-нисък от теб, всъщност, сигурна съм, а и зъбите му не бяха толкова бели. Знаеш ли, че имаш изключително красиви зъби, мистър Уивър?

— Не са толкова добри, колкото изглеждат — отвърна Били. — Отзад имам купища пломби.

— Мистър Темпъл, разбира се, беше малко по-възрастен — продължи тя, без да обръща внимание на забележката му. — Всъщност, беше на двадесет и осем. И въпреки това, никога нямаше да се досетя, ако не ми беше казал. За нищо на света нямаше да се досетя. По тялото му нямаше нито едно петънце.

— Какво?

— Кожата му беше точно като на бебе.

Настъпи тишина. Били взе чашата си, отпи от чая и отново внимателно я постави на масичката. Чакаше я да каже още нещо, но жената бе потънала в обичайното си мълчание. Той седеше, гледаше втренчено право пред себе си, към най-отдалечения ъгъл на стаята, и хапеше долната си устна.

— Този папагал — най-после проговори Били. — Знаете ли, че напълно ме заблуди, когато за пръв път го видях през прозореца от улицата. Можех да се закълна, че е жив.

— Уви, вече не.

— Страхотно сполучливо е направен. Изобщо не изглежда умрял. Кой го е правил?

— Аз.

— Вие?

— Разбира се — отвърна тя. — Предполагам, че си видял и моя малък Базил? — тя кимна към дакелчето, така удобно сгушено пред камината. Били го погледна. И изведнъж осъзна, че през цялото време това животно беше точно толкова тихо и неподвижно, колкото и папагала. Той протегна ръка и лекичко го докосна по гърба. Кученцето беше твърдо и студено и когато разроши козината му с пръсти, кожата отдолу бе сивкавочерна, суха и идеално запазена.

— Мили Боже! — възкликна. — Това е направо удивително. — Той се обърна и погледна с дълбоко възхищение дребната женица на канапето до себе си. — Трябва да е ужасно трудно да направиш такова нещо.

— Ни най-малко — каза тя. — Аз сама препарирам всичките си любимци, когато умрат. Искаш ли още една чаша чай?

— Не, благодаря — отвърна Били. Чаят имаше едва доловим вкус на горчиви бадеми и не му беше харесал.

— Ти нали се записа в книгата?

— О, да.

— Това е добре. Защото по-късно, ако случайно забравя името ти, винаги мога да сляза тук долу и да си го припомня. Все още правя това почти всеки ден с мистър Мълхоланд и мистър… мистър…

— Темпъл — каза Били. — Грегъри Темпъл. — Извинете ме за въпроса, но освен тях, никакви други посетители ли не е имало тук през последните две-три години.

Тя задържа чашата високо в едната си ръка, леко наклони глава вляво и като го изгледа с крайчеца на очите си, отново го дари с нежната си усмивчица.

— Не, миличък — каза му. — Само ти.

,

Информация за текста

© 1979 Роалд Дал

© 2003 Правда Митева, превод от английски

Roald Dahl

The Landlady, 1979

Сканиране и разпознаване: ira999

Последна редакция: Alegria

Издание:

Роалд Дал. Разкази с неочакван край

ИК „Унискорп“, 2003

Художник: Валентин Киров

ISBN 954-8456-56-7

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/14677]

Последна редакция: 2009-11-27 18:00:00