Религиозното чувство в българската лирика

Атанас ДалчевРелигиозното чувство в българската лирика

Ние нямаме религиозна лирика, макар да се срещат в нашата поезия религиозни мотиви. В своето 50–60 годишно съществуване българската литература не е дала нито един лиричен или епичен поет, в чието творчество главна ос да е идеята за бога, както у Достоевски или Р.М.Рилке.

Днес е на мода да се говори за „родно“ и „народна душа“ и обяснение за отсъствието на религиозна поезия у нас се търси в мълката или никаква религиозност на българския народ в сравнение с руския например. Но религиозен поет не може да се посочи и в руската литература, взета в един начален период от 50–60 години, сиреч в руската литература до Пушкина и даже доста време след него. Защо я няма там религиозността на руския народ? Или руският народ дотогава е бил нерелигиозен и религиозен е станал при Достоевски и Толстоя? Не извеждаме ли ние по тоя начин народна психология пак от литературата и, следователно, не попадаме ли в един порочен кръг — да обясняваме едно нещо със същото, което искаме да обясним? Явна е несъстоятелността на това обяснение. То изпуща изпредвид и обстоятелството, че българската литература, като всяка начеваща литература, се е формирала и се формира под чуждо влияние. Сега за сега в нея може да се открие по-скоро психологията на руския, френски и немски народи, отколкото психологията на българското племе.

Религиозният опит е индивидуален. Личното своеобразие на религиозната преживелица е признак за нейната истинност. Самата лирика, от друга страна, предпоставя тая индивидуалност повече от другите литературни родове — епос или драма. Ето защо, вместо да дирим в лириката на различните поети чертите на една народна религиозност или нерелигиозност, която в края на краищата сами сме измислили, по- уместно е да констатираме у всеки поет религиозните мотиви дотолкова, доколкото ги има. Обяснението на тези религиозни мотиви ние ще потърсим преди всичко в самата личност на поета. Разбира се, в една къса бележка като тази, това може да стане само в общи линии.

Цялата психика на Христо Ботев се е групирала от един център: волята за свобода. Всичките му мисли, чувства, желания, даже и любовта му са подчинени на тази воля и добиват смисъл и цена само в служба на нея. В аспекта на тоя основен порив на Ботевата душа се откроява и неговата религия. Неговият Бог е „защитник на робите“; неговата единствена молитва към Бога — да вдъхне любов към свобода у сънародниците му, а него да благослови за подвиг и жертва.

Вдъхни всекиму, о Боже,
любов жива за свобода,
да се бори кой как може
с душманите на народа.

Подкрепи и мен ръката,
та кога възстане роба
в редовете на борбата
да си найда и аз гроба.

Религията на Ботева, макар и да не е напълно християнска, но тъкмо защото съдържа много християнски елементи, няма нищо общо с оная религия, която води в пустинята и вижда в света пречка за съединението с Бога. Тя няма даже своята цел в това съединение. Мършавият аскетизъм, виденията, екстазът й са чужди и ненавистни. Любовта към Бога в нея съвпада с любовта към хората, и то към слабите, поробените и угнетените. Тази вяра е дейна: вярващият не скръства ръце за молитва, а ги подава за помощ; борческа — презира смирението като малодушие и е готов да се сражава за правдата и да умре за нея; жертвата е върховният израз на тази вяра.

Така религиозното чувство у Ботева не е влязло в конфликт с жизнената му задача и не е раздвоило психиката му, както това се е случило с някои руски писатели като Толстоя и Гоголя, а се е сляло хармонично с другите чувства и стремежи на тая най-хармонична личност, която нашата история познава.

Пантеистични настроения намираме у Ивана Вазов в стихотворения като „Във всемира“ и „Бог“ и у Пенча Славейков в „Екстаз“ и „Псалом на поета“. При това интересно е да се отбележи, че Вазов не може да обгърне природата в едно цяло. Неговото реалистично око се спира отделно на всеки предмет и вижда във всеки „цвят и храст“ и даже „гадинка“ духа на Бога. У Пенча Славейков този пантеизъм е изразен с много по-голяма широта и художествена мощ. Той чувствува вселената в нейната безграничност и нейното единство. И може би затова тя му се открива нощем, когато тъмнината и сънят изтриват всяко индивидуално битие и мракът разчупва преградите на дневната светлина, за да ни покаже, че освен земята и нейните грижи съществуват още милиарди светове.

На път ме лятна нощ в полето равно свари.
И тъмен бе и тих високий небосвод.
Из глъбини, една през друга да превари,
звездите почнаха таинствений си ход.
И ази гледах ги, пред моя смаян взор
как те се сбираха в един и дивен хор.

Безкрайните пространства, които ужасяваха Паскаля със своето вечно мълчание, облъхват Славейкова с химна на звездния хор и той „сеща над челото си, как Бог повява с невидимо крило“. — Пантеизмът и на двамата ни поети се корени в тяхната съзерцателна природа. Съзерцанието е онова душевно състояние, при което човек е в най-голяма степен освободен от своята личност. В едно такова състояние, изправен пред лицето на безкрайната природа, той пада в „забвение“ и чувствува, че става сам една нота в „тържествений псалом на цялата вселена“.

Философски пантеизмът се отрича като религия. Не е трудно да се види, че и при нашите поети той не е от религиозно, а от естетично естество. „Богът в природата“, това значи: за тях природата е божествена, т.е. прекрасна и величествена. Одухотворяването на нещата е било винаги същност на поезията. Бог е в случая една метафора, един поетичен образ. Тоя Бог с невидимото крило — мигар той не е един ангел, който Славейков по погрешка взима за Бога?

Вазов и Славейков не са религиозни натури. Когато Пенчо Славейков се спира отделно върху идеята за Бога, той го хваща като рожба на човешкото съзнание, сиреч измислица или илюзия („Симфония на безнадеждността“). Безсмъртието поетът вижда в делото на човека и в паметта на потомството. Такива възгледи са невъзможни за едно религиозно съзнание.

Пълна противоположност на спокойния и съзерцателен Пенчо Славейков се явява Яворов с тревожния и страдалчески образ на своята поезия. Яворов не е в състояние да съзре Бога в природата, нито е способен за сливане с нея. Самотен и изоставен се чувствува сред нямата безответна вселена, загубен в нейните пространства, осъден на гибел, без да е искал и без да знае защо е извикан на живот.

Самотно ми е. Чувствувам пустинята въздушна.
И слънчевия жар!
Природата сияе мъртво-равнодушна:
Защо съм посред нея жива твар?