Атанас Далчев
На един литературен критик
Думата ми е за статията на г. Вл. Василев „Хулиганството в литературата ни“ („Златорог“, г. VII, кн. 5– 6).
Тая статия е видяла свят благодарение на щастливото обстоятелство, че авторът й е редактор и може да печати в списанието си каквото ще. Ако Вл. Василев не беше редактор или статията му беше написана от другиго, никой вестник, никое списание, даже „Златорог“ не би я поместил. По-неграмотно и по-вулгарно написана статия не се е появявала отдавна в българската литература. В нея необразоваността и грубостта се надпреварват; доводите са заменени с ругатни, убежденията — с възклицания; логика не искайте: авторът си противоречи непрестанно; отрича това, що три реда по-горе е признал, за да го признае отново три реда по-долу; мисълта се замотава в безсмислици като „безсилна сила“ и слогът заеква. Всичко това и най-повърхностният читател лесно би открил още с първото прочитане на статията; но за него не искам да говоря. Ще разгледам само фактите, които Вл. В. изнася, и начина, по който манипулира с тях, защото хората нямат нито време, нито охота да ги
Вл. В. ме обвинява, че без всякакъв повод (тъй от завист) съм се нахвърлил върху Н. Лилиев, че съвсем произволно съм сравнявал Н. Лилиев с Яворов и в края на краищата, без всякакви основания, съм го отрекъл „изцяло“. Вл. В. говори за статията „Мъртва поезия“ („Развигор“, 1924 г.). Но защо за казаното в нея напада само мене, когато тя е подписана и от Панталеев? Защо Д. Панталеев е пощаден, дори похвален? — Това читателят ще разбере по-нататък. Нашата статия беше отговор на г-жа Анна Каменова и повече от един отговор не е искала да бъде. 15–20 дена преди статията ни г-жа К. писа, че Лилиев бил създал българското поетическо слово и направил българския език годен за стих. Панталеев и аз поискахме да узнаем как е можал Лилиев да създаде българския език, щом преди него тоя стих е имал майстори като Яворов и Дебелянов, и да видим в какво се състоят преимуществата на Лилиев пред Яворов. Това е, струва ми се, достатъчно основание, за да се сравнят Яворов и Лилиев. Но Вл. В. ми забранява това сравнение: не могло да се съпоставя Лилиев с Яворов, както не могло да се съпоставя Шели с Байрон или Пушкин с Тютчев. Ами ако в литературата съществуват най-малко десетина паралела между Шели и Байрон, ако с Пушкин се съпоставя не само Тютчев, Лермонтов, Баратински, Блок, но и прозаици като Гогол и Достоевски? Тогава? Тогава Вл. В. не е чел литература. Но можеш да не бъдеш „начетен“, стига да си малко „умен“, за да видиш, че няма никакви пречки за едно сравнение между двама лирици на един и същ народ, от едно и също време, то и когато се сравняват по отношение на стихотворната им техника. Най- сетне една такава съпоставка се налага, за да се види „значението на Лилиев за създаване изисканата форма и техника на българския стих“ (Вл. В.). Тъкмо това значение искахме да разберем и ние и дойдохме до заключението, че Лилиев подир Яворов означава упадък на българския стих. Но и статията ни в „Развигор“ го изтъква доста ясно. Само за Вл. В. то е неясно или може би ясно, но иска да го
Във връзка със синтаксиса на Лилиев Панталеев и аз бяхме казали, че у Лилиев няма анжамбман. Но ето, изкопал няколко анжамбмана, Вл. В. ми ги поднася задъхан, с тържеството на откривател и заключава: „или Далчев не знае що е анж., или не е разтворил книгите на Лилиев, или е — лъжец!“ На бедния, опиянен от откритието си български Колумб, и на ум не идва, че може да е открил Африка, вместо Америка, и че е трябвало да допусне, при оскъдната си начетеност, и една четвърта възможност: той не знае що е анжамбман.
Когато кажем за един стихотворец, че „няма стих“, то не значи, че той пише проза, но че няма хубав стих. Когато писахме за Лилиев, че у него няма анжамбман, искахме да кажем, че няма хубав анжамбман. Не само това. Анж. е средство за модифициране на ритмиката и за засилване или намаляване на ритмичната звучност — което става при особени условия. Ако у Лилиев не говорим за анж., то е, защото липсват тия условия. Само анж., който служи на горните цели, а анж.; всички други анж. не са художествено осмислени и затова — никакви анж. Такива, каквито ми посочва Вл. В., аз бих могъл да изредя у Лилиев най-малко още дузина, обаче Вл. В. ми продава за анж. и това, което и от неговото тесно школско гледище не е анж. „Ромолят предвечни -/те води“ не е анж., защото за анж. се говори там, дето имаме пренос на синтактично неразривна част от изречение, а не от отделна дума. Не е анж. и „не зная тоя път извежда/ ли отмиражите навън“, защото „ли“ има енклитично естество и образява звуково (не графически) цяло с предидущата дума, поради което не може да се къса. Никой българин няма да прочете така разделени тия стихове. Същото важи и за „анжамбмани“ като „Бъди очакван вожд, призван да /зове с пророчески си глас“ или „сякаш тая безимена юдол е ада на/ премалнели души среди зноя на жизнений друм“, дето имаме пък думи от проклитично естество. Очевидно тия работи не са така прости, както си ги е мислил авторът на „хулиганството“ и за да види колко тънки са понякога те, бих му препоръчал книгата на проф. К. Гълъбов "Римите в средногорнонемската поема „Moriz von Craon“ (год. на Соф. университет 1926). Впрочем аз се виждам затруднен да посоча Вл. В. каквато е да е книга, защото той не знае, както е известно, нито един чужд език, а единствената книга на български, третираща обстойно тия въпроси — работата на проф. К. Гълъбов, — той няма да може да прочете от злоба.
Защо тогава Лилиев да е „най-големия съвременен поет“? Много просто: „Лилиев е една от най- големите ми симпатии“, заявява Вл. В. („Н. Лилиев“ — сп. „Златорог“ 1922 г.). Точно по ученически: Лилиев бил симпатичен на Вл. В. — и толкоз! И сетне мами себе си и читателя, че „в писаното за Лилиева литературната ни критика се среща в рядко единодушие и възторг“ и че „петнайсет години цяла интелигенция и младеж живее и чувствува чрез него“. Първо, Лилиев съвсем не е посрещнат така единодушно. Това Вл. В. можеше да научи от своя сътрудник Малчо Николов, който сам беше написал една доста отрицателна рецензия върху Лилиев и чак след като влезе в „Златорог“, си измени мнението. Не е ли знаменателно, че всички положителни статии за Лилиев, които ми изброява Вл. В., се намират в „Златорог“? Второ, българската интелигенция не е живяла чрез Лилиева никога — камо ли „15 години“. Нямала ли е друга по-сериозна работа тая интелигенция? Най-четеният и обичан поет след войната (оттогава само 10 години) беше — и с право — Димчо Дебелянов. Но дори за Дебелянов да кажем, че цялата интелигенция е живяла и чувствувала чрез него 15 години — е смешно.
Не мога да отмина мълком и друго едно обвинение. Пазителят на литературния морал в България пише: „Липсата на един подлог у Стубела му дава повод да го отрича изцяло.“ Да видим това място: „И вият над двора и вият над къщи орлите.“ Ние бихме казали: орлите не могат да вият, защото не се вълци или кучета; сигурно Стубел е искал да каже „вият се“, но заради размера е изпуснал това „се“. Възвратното местоимение „се“ „културният“ Вл. В. нарича предлог. Прочее Вл. В., не знае и граматика. За такива неща пишат двойка още в отделенията — и освен това, този „предлог“ съвсем не е така маловажен, както се струва на Вл. В., защото не е все едно дали „Х. се уби“ или „Х. уби“, дали „орлите се вият“ или „орлите вият“. А Стубела ние не сме отричали никъде, нито „изцяло“, нито „наполовина“, макар да може да се каже, че не е поет оня, който тъй немарливо се отнася към словото. Вл. В. се опитва да обясни грешката на Стубел с „плахото му и тъмно чувство“. Орлите виели, защото Стубел имал тъмно и плахо чувство. Наистина, няма що да се каже: ловко оправдание! Сигурно и Вл. В. не разбира граматика все поради тия „тъмни и плахи чувства“. Всъщност тук никакви чувства нямат място. Стубел не знае своя роден език, и толкоз! Н а м е с т о „окичен“ той пише „покичен“, което значи захвърлен („гърд, покитена с розови пъпки“), наместо „сенката ми
