Глава XVII
Във вътрешността на шлюзната камера, чийто люк веднага се затвори след влизането му, Джеф Викърс — растението-чудовище, застана за момент неподвижен, стараейки се да събере силите си, които все повече намаляваха. Той мислеше за двете същества извън кораба. Нямаше друг избор… Почувствува, че Крис Холдън беше готов да се пожертвува. Безполезно може би. Вероятността да успее да предизвика верижна реакция, стреляйки по фотонните дюзи с една обикновена йонна пушка, беше едно на сто… Когато другите отвориха люка, той разбра, че може да успее, ако действува сам. В състоянието, в което се намираше, фотонните излъчвания не представляваха голяма опасност за организма му, който явно се разлагаше.
Крис не бе разбрал. Той го бе прочел в последния поглед, който си размениха. Нямаше време да му обяснява… Всяка секунда беше ценна.
Чу ясно йонния изстрел и нещо се сви у него, във вътрешността на това тяло, към което се бе приспособил, но което не предаваше по обичаен начин външните усещания на онова, което му служеше за мозък. Той силно пожела Крис и приятелката му да имат време да се прикрият. Изправи се с мъка и се оказа пред един от себеподобните си — стоеше неподвижно и упорито го наблюдаваше, сякаш искаше да го проучи с мозъчните си вълни. Това същество му вдъхваше същия ужас, както в началото. Той не можеше вече да се уеднакви с тези злосторни същества. Обзе го силна омраза. От нея той почерпи сили да се изправи окончателно. Другият продължаваше да стои срещу него, но вече издаваше видими признаци на раздразнение. Джеф Викърс бе убеден, че обменя телепатична информация с онези, които бяха заети с маневрата… Да действува бързо… Да не му дава време да разбере, че не е вече от техните.
И изведнъж насочи дулото на йонната пушка към уродливото същество, което напразно се опитваше да отстъпи назад, осъзнавайки опасността. Но едно от пипалата на Джеф Викърс натискаше вече спусъка на оръжието. Йонният поток обхвана онова същество, което веднага се обля в силно зеленикав ореол и нададе ужасен вой.
Докато чудовището се стапяше във въздуха, Викърс почувствува как вибрациите на металния под на помещението промениха честотата си.
— Отлитат — помисли си той и се втурна наляво към един от отворите, който водеше към трюма. Изразходва и последните си сили, за да задействува механизма на отключване, а после и заключване на преградната врата, като я залости от вътрешната страна. Сякаш в мъгла забеляза разсадите от талеф, наредени в нещо като парник, монтиран във вътрешността на трюма, след което, залитайки, стигна до другия край на слабо осветеното помещение.
Отличното познаване на кораба и все още незасегнатата му памет му помогнаха да намери без ни най- малко колебание мястото на една командна система, затворена в кутия, здраво прикрепена към металната стена на трюма. Взривателите на Сигнус-X-I… Само той и Крис Холдън знаеха кода за взривяване на разрушителните заряди, с които всеки военен кораб бе снабден. Всеки друг би могъл в продължение на векове да манипулира с клавишите на таблото, което светна в полумрака, когато той отвори кутията с механизма, без да предизвика експлозия.
Започна да раздвижва цифрите и буквите на кода, в подходящ момент включи персоналния си код, после плъзна едно от пипалата си към командното табло.
Помисли за момент, че няма да му стигнат сили да изтръгне главния предпазител на системата, събра остатъка от тях в едно движение, което щеше да доведе до неминуемата му гибел… Той успя да издърпа тънката метална пластинка и чу краткото тиктакане, което отекна в помещението…
Около него цветовете на талефа се поклащаха отчаяно и разпръскваха цветния си прашец във всички посоки, сякаш бяха предусетили опасността — безнадежден опит да упражнят контрол над това същество, което им се бе изплъзнало.
Рухнал, накрая на силите си, Джеф Викърс потъна в облак цветен прашец. Юксхорите напразно се опитваха да разберат какво става. Но те не можеха вече да го узнаят, сега, когато течността, инжектирана от Крис Холдън в клетъчните му тъкани, го предпазваше от гибелното им въздействие. Той почувствува само една приятна еуфория да се разлива по цялото му тяло… Тихото цъкане на програматора за взривяване го изпълваше с неописуема радост.
Крис Холдън продължаваше да наблюдава кораба, който бавно се издигаше в ясното и синьо небе. Струваше му се, че това издигане е нескончаемо, имаше чувството, че съзнанието му е изпразнено от всякаква мисъл. Съществуваше само този корпус, блеснал на алкорианското слънце, който след няколко секунди щеше да се втурне в необятното пространство под командите на главния компютър със записаните в него данни за обратната траектория… Нищо не можеше да попречи на юксхорите да стигнат до Земята…
— Свършено е с човечеството — повтори той като насън. — Ние го осъдихме на гибел…
Хуана тихо плачеше до него, безсилно отпусната в благоуханната трева, под сянката на огромните папрати, едва полюшвани от лекия бриз.
Първата експлозия я накара да скочи бързо и тя застана до своя приятел, който продължаваше да гледа в небето. Там, горе, един дълъг оранжев пламък разкъса синевата на небето и корабът започна застрашително да се клатушка. Свистенето на фотонните двигатели спадна с няколко октави.
— Това е работа на Джеф! — извика Холдън. — Взривните капсули! Успял е да се добере до тях!… Той… Той не ни е излъгал. Той е…
Втора експлозия сложи край на свистенето, Сигнус-X-I внезапно отклони стремглавия си полет към морето, губейки бързо височина, като оставяше зад себе си следа от мастиленочерен дим. Хуана се притисна инстинктивно към Холдън. Цялата трепереше.
— Така или иначе, той щеше да умре — прошепна тя. — Но все пак се пожертвува, за да ни спаси живота, Крис…
Сигнус-X-I експлодира, преди да стигне до повърхността на морето. Огромна гъба от дим се издигна високо в небето, там някъде на хоризонта.
— Край — въздъхна отчаяно Холдън и притисна по-силно раменете на своята приятелка.
Сякаш нещо току-що бе умряло у него заедно с големия космически кораб, взривен в чуждото небе. И това нещо беше завинаги изгубената надежда да видят един ден родната планета…
Холдън изведе младата жена от прохладното прикритие на гигантските папрати. Той не знаеше накъде отива, но изпитваше нужда да върви, и то към онова голямо черно петно, което още напомняше за мястото, където бе стоял Сигнус-X-I… Като че ли искаше да се увери, че всичко е непоправимо загубено за тях.
Погълнати от мислите си, те не видяха хилядите малки блестящи точици, които образуваха искрящ облак в слънчевата светлина. Облак, който лекият бриз бавно тласкаше към тях.
Холдън се наведе да вземе един забравен предмет по време на приготовленията за отлитане. Електронен датчик, който принадлежеше на астрофизика Ян Никълс… Той го разгледа за момент, после го захвърли отегчено. Какво значение имаше това сега?…
— Крис…
Той обърна глава към изопнатото от любопитство лице на Хуана. Младата жена гледаше навъсено около себе си.
— Този жълт прашец… — измърмори тя.
Холдън забеляза малките частици, които хвърчаха около тях в дневната светлина.
— Цветен прашец, скъпа — промълви той с учудващо спокоен глас. — Прашец от талеф… Първата експлозия сигурно е пръснала трюма на Сигнус-X-I.
Хуана машинално изтупваше с ръка дългата си рокля. Изсмя се леко и непринудено:
— Няма значение, нали, Крис? — рече тя.
Холдън се чувствуваше добре. Той все още смътно пазеше спомена за една опасност, която бяха отстранили от себе си.
— Не, скъпа… Сега няма никакво значение — каза той.
Обгърна раменете й с дясната си ръка и отново погледна към небето. Изпитваше някаква смътна печал. Разбира се, съществуваше другият свят — някъде много далече, недостъпен. Съществуваха и неговите спомени, скътани в паметта му.
Но съществуваше и този чуден свят, станал отново независим, както и това тихо спокойствие, което го
