предаването на Клавий.
Но как така, защо? — искаше да запита Мат, но скоро разбра, че е излишно. Радиото не бе независимо от Мозъка-система, така както и всяко устройство в „Галатея“. Естествено, докато той бърбореше с дамата, Мозъкът се бе свързал с Клавий чрез друг канал и сега следеше сигналите с толкова енергия, колкото му даваха. По наше време бе невъобразимо да се води командно предаване с толкова енергия. Вярно е обаче, че ние разговаряхме по всяко време, с когото си искаме, без да нарушаваме, разбира се, правилника. Ако цената е тази, че трябва да мълчим, искрено съжалявам. Но трябва да призная, че има прекрасна организация. Мат се обърна към микрофона:
— Благодаря ви, добра госпожо. Лека нощ!
— Лека нощ! — Гласът остана все така приятно мек и малко провлачен.
Мат изключи устройството.
— А ако Клавий междувременно ни потърси? — обезпокои се Еви. — Нали каза, че искаш да говориш спешно?
— Не се вълнувай, момчето ми! — Мат посочи сигналите. — Щом успяха да уредят това без нас, бъди уверен, ще могат да ни събудят, когато пожелаят.
Глава днадесет и четвърта
Мат упорстваше. Още четири дни се опитна да установи връзка с Клавий, след това се предаде. След мекия глас на първия автомат се обадиха нови гласове, но и тяхната информация бе твърде оскъдна. Забраната за кацане на двете луни на Марс си остана валидна поради простата причина, че кацането върху тях в създалата се обстановка губеше смисъл. „Напълно автоматизирана, прекрасно уредена навигационна система — помисли си Мат, — която прави невъзможно допускането на грешки.“ Предавателят на Клавий водеше много по-бързо „Галатея“, отколкото Мат си бе представял, като преглеждаше контролните данни в библиотеката, но се успокои. И за секунда дори не му мина през главата, че „Галатея“ може да бъде независима от направлението на Клавий и сама да залавира към Луната. Това и Сид не би го направил. Кой знае колко други орбити на космически кораби има сред тях? Но Клавий навярно знае всичко. С минимални корекции ги водеше уверено към Луната.
Екраните от лявата страна вече не можеха да се включват, защото светлината на Слънцето заслепяваше всичко. По най-горния екран на командната зала заблестя силно една бяла звезда, а недалеч от нея друга дребна точица. Звездата бавно нарасна до правилно полукълбо, а точицата се изпъна и заприлича на тънък сърп. После цветовете на полукълбото се превърнаха в сини и бели ивици, а сърпът продължи да нараства. От начало полукълбото започна да се уголемява, след това постепенно изпълни целия небосвод. Когато вече дори и най-крайните екрани не можеха да го обхванат, южният център Луна— Клавий — се обади.
Както предполагаше и Мат, нямаше нужда да включва репродуктора.
В себе си за минутка се поколеба дали отривистият дълбок баритон е автомат.
— Тук, южен център Луна-Клавий. Подгответе се за кацане. Очаквана максимална сила на притегляне по време на последното кацане — две, две и половина „g“. Продължителност — една минута. — На Мат това се видя необичайно кратко, но не възрази. Искаше само човек, да разговаря с един-единствен човек. Напразно няколко пъти прекъсва автомата, Клавий не бе склонен да го изслуша. — Тридесет и шест минути преди кацане ще сигнализирам и започвам обратното броене. Край!
По екраните се виждаше вече само повърхността на Луната. Очите им се свиха, за да се предпазят от неимоверно силната светлина. Нарастваше с ужасяваща скорост, черните сенки на кратерите и скалните масиви се различаваха като малки подробности от лунния пейзаж. Бе ужасяващо и въпреки това трябваше да се гледа. Като омагьосани се бяха вперили в екраните.
— Заемете местата си! Закопчайте коланите! — повтори го още два пъти с по две минутни паузи.
„Автомат е — помисли си Мат с горчивина. — По дяволите, тези и за кучета не ни имат. А преди да започне обратното броене, винаги трябва да се обади дежурният на станцията. В края на краищата интерстеларен обект извършва крайна маневра за кацане. Дори и първият автомат го каза. Клавий би могъл поне от него да знае.“
След третото предупреждение, сигналните светлини на гравитаторите угаснаха. Малък трус премина по целия космически кораб. По-скоро усетиха, отколкото чуха пищенето на направляващите ракети.
Огромна ръка пое „Галатея“ и започна бавно и плавно да я върти. Насеченото лице на Луната потъна зад изскочилата тъмнина, звездното небе се плъзна на мястото си, а отдясно Слънцето се заиздига още по- високо.
После екраните заспаха, светлината на вътрешното осветление отново откри гледката на скупчените над тях стени. Баритонът започна обратното броене.
Мат издържа две минути, след това изключи гласа. Знаеше, че по-късно ще стане по-трудно. Числата безмълвно се сменяха пред очите му. Лежеше, без да мисли, и чуваше дишането на другите Засега то бе добро. Може би няма да се влоши повече Акс действително е две „g“ и една минута… Обърна главата си към тях и ги огледа. Нея лежеше със затворени очи, с онази странна твърдост, изписана на лицето й още след смъртта на Аро. Кога и кой ще им помогне де се отпуснат? Само от себе си може да го очакват. Въздъхна дълбоко. Притеглянето? Не, не може да бъде Дие се страхува. Погледът й се вкопчва в размитите светлинни ивици на отражението на Луната по екрана. Все пак тя ще бъде първата, която ще се осъзнае. С учудени погледи ще се огледа и с вълшебните си и глупави въпроси ще завърти около себе си всички мъже на Клавий Хубави са тези две жени, дори и със земните си очи.
Противно на правилника Грон протегна ръка, за да докосне потъналите в меката тапицерия на подлакътника на креслото пръсти на Дие. Ще имаш залива си, Грон, само внимавай да не изтървеш Дие, Двете момчета, така изглеждаше от поведението им, наблюдаваха, напрегнали всичките си мускули. Не само Еви ще стане навигатор, рано или късно и Опе ще го догони.
Усети как гърбът му започна да потъва в креслото. Трябваше да ги предупреди,
— Еви, Опе, ако не се отпуснете веднага, така ще се подредите, че след кацането и на четири крака няма да може да се измъкнете от „Галатея“.
— Още колко остава? — запита Дие.
— Половината. Петнадесет минути. Но ви предупреждавам, че те ще бъдат по-опасни. — Погледна към гравиметъра. Стрелката показваше 1,2 „g“ и се насочваше към третото деление. — Разбира се, че ще издържат. Само трябва да се отпуснат, напълно да се отпуснат. И да дишат. Да не забравят да дишат дълбоко!
Главата му за миг се замъгли. Светещите цифри се засменяха. На мястото на десетката неочаквано се настани нулата. Деветката дори и не усети, кога бе сменена от осмицата. Заедно със седмицата дойде и кошмарната тежест, притискайки брадичката към все по-задушаващите ги бели дробове.
— Дишайте! — изхърка Мат. — Дишайте!…
Силата на тежестта бе 2,7 „g“ и продължаваше да нараства. Тези да не са полудели.
След това изведнъж усети как тялото му щеше да изхвръкне от креслото. Стрелката достигна до единица и продължи да пада. Разбира се, Луната…
„Галатея“ започна да се поклаща бавно. Отнякъде, от безкрайността на миналото, се появи гласът на Сид. Търсене на подходящо място, така казват навигаторите. Изведнъж видя пред себе си твърдите като диамант черти по лицето на Норман, спокойната усмивка на Максим, синия отблясък на очите на Еди, малкото, кротко като момчешко лице на Ярви. Защо точно сега трябва да мисля за тях? Не бях виновен за гибелта на реакторите.
Бе толкова уморен, сякаш чувствуваше олово в тялото си. Край! Заради този момент се бе борил до сетния си дъх. Още две минути и той ще настъпи, за да отмине и отстъпи място на следващия. Това ли бе чакал? Толкова близо е вече до целта, а сега тя не му се струва толкова значима. Не можеше да осъществиш и една единствена брънка, защото си неспособен да се приспособиш към веригата от брънки на живата действителност.Всяка една брънка трябва да се заплаща или защото нищо не струва, или защото рано или късно ще я изгубим сред другите. Поклащането бе нарушено от няколко леки труса. Цифрите от последните десет секунди, обезпокоени, забързаха, сякаш да не закъснеят. Краят на кацането бе нула часа и нула секунди. В противен случай направляващият диспечер получава наказателни точки. Отново
