— Благодарение на междинното поле…
— Значи, вие сте и биолог?
— Да. Отчасти.
— Правилно. Тогава можете да ми кажете дали могат да имат още деца.
— Сега е трудно да отговоря на този въпрос. С помощта на различни прегледи обаче…
— Можете ли да ги извършите сам?
— Надявам се.
Старецът отново замлъкна.
— Разбира се, не прегледът е най-важното — промълви той. Не говореше на тях. След това размаха картона във въздуха и го сложи пак на края на масата.
— Как летяхте?
— Не разбирам въпроса ви.
— С хибернално или електродно упойване? Мат му отговори подробно.
— Значи, вие въобще не сте спали.
— Да.
— Глупаво сте направили.
— Не можех да постъпя другояче.
— Възможно. В края на краищата вече е все едно, но все пак глупаво сте постъпили.
Под петите си Мат усети съвсем незабележимото потрепване на пода. Това усещане бе толкова познато, че не можеше да сбърка с нищо друго — космически кораб пристигаше или стартираше от станцията.
Старецът също усети, погледна към лявата стена, където започнаха да светят няколко сигнала. Наведе се, включи нещо по масата и започна да говори. Мат напразно следеше движението на устните му, нищо не можа да прочете от тях.
Старчето отново включи нещо и се облегна в креслото със затворени очи. Мат вече си мислеше, че ги бе забравил. Тишината продължи дълго.
— Да — продума най-после старчето и очите му останаха затворени, — добре тогава.
На лявата стена отново се появи светлинен сигнал и до тях достигна непознатото звучене на един друг глас. Човекът отново се протегна към включвателя. Сега изрече две думи и кимна. Най-после погледна към тях. Известно време ги гледаше безпомощно. Ако отразяващата светлина не пречеше на Мат, той би видял, че изражението на лицето му за миг заприлича на техните.
— Е — продума, — можехме да говорим по-кратко, отколкото си мислех. Трябва да вървя, но ще се върна след малко. Затова мислете върху това, за което ви казах. Надявам се, че ще разберете. Старая се да говоря ясно и просто. Трябва да бързам, нямам много време.
Но все пак замлъкна и зазяпа отворената си върху масата длан. Затвори я, след това отново разтвори пръстите.
— Преди петдесет и две години, няколко умници там долу — посочи зад гърба си — мислеха за най- целесъобразно да подкрепят доводите си с няколко „Н“ бомби. Резултатът бе красноречив. Бяха уважени още от вторичното излъчване. После дойде мутацията и разпространението на „прекрасните“ неутропни вируси. Чрез пришълците от Земята вирусът достигна до всички кътчета на Слънчевата система, където живееше човек. Преди двадесет години, когато имахме още време за това, на мен се падаше отговорната работа да анализирам мемориалните устройства на космическите станции. Този вирус, доколкото си спомням, се оказа по-коварен от бомбата. Но това не е толкова важно. Ние пристигнахме по-късно от звездните системи Проксима, Алфа Кентавър и Еридан. Тези, които се върнаха обратно, измряха всички. Не от вируса, той изчезна заедно с последния човек. Епохата! Тук на Клавий живееха и те. Това е най- уредената база. Докато можеха, всяка година слизаха на Земята да измерват интензитета на излъчването. Но то намаляваше толкова бавно, колкото бързо изтичаше и нашият живот. Но това те още в началото знаеха. Върнаха се от Ериданската звездна система, дойдоха последни; преди да умрат, ни съобщиха, че вероятно ние също… Сбъркаха в прогнозата си, но не чак толкова. Старецът замълча. Почиваше си.
— Но бяха сигурни. Изровиха от четирите лунни бази огромен материал и ни показаха, че и ние сме на път. И което е по-важно — няколко години преди катастрофата са тръгнали две експедиции. Едната в системата Фомалхаут, другата към системата Мъфрид. Огромни кораби, върху тях построиха тези куполи.
Мат несъзнателно кимна с глава, но старият не забеляза.
— С тези две експедиции заминаха и жени, за да могат синовете или внуците им да върнат корабите. Това е най-същественото. Разбира се, дотогава трябва още да чакаме. Преди тридесет години пристигнахме, но има още много повече. Останахме четирима.
Отново зазяпа дланта си.
— Аз вече не понасям ускорението. Пет години вече не съм слизал долу. Но другите трима са още там, поточно бяха там. Сега се върнаха и аз трябва да бързам.
Чакат ме. А „Галатея“ въобще не очаквахме. Струва ми се, че сега е всичко ясно. Когато навигационната система сигнализира, бях сам, не бях се решил, затова не говорих. Но може би е по-добре, че едва сега узнахте всичко. От дузината въпроси, които напираха в главата му, Мат успя да зададе само един:
— И какво е останало сега на… Земята?
— Вместо градове — плъхове и хлебарки. Прекрасни екземпляри! — Бръчките около устата му се разтеглиха. — Докато нямах друга работа, тъй като съм зоолог и ботаник, намирах време за тях. Що се отнася до растителността, най-много е глогът, поне в умерения небесен пояс. А защо, не знам. Напролет, когато цъфти, цяла Европа става бледорозова. И без телескоп може да се види.
Непонятният глас отново се обади, сега говореше нещо бързо и неспокойно. Старият не изключи микрофона.
— Да, Жерар, свършвам — каза той, — вече им казах, че ще се върна, но не мога да прекъсна изречението си по средата. Почакайте малко, идвам веднага!
Изправи се, но остана до масата.
— Лъчението вече седем години е под допустимото ниво, но още не сме се пренесли долу, четиримата сме малко за плъховете и глоговите храсти. А и оттук можем да помагаме по-добре на пристигащите. Клавий, а и другите три големи центъра са самоподдържащи се. Столетия още могат да живеят тук хора. Докато…
Не завърши. Тръгна към отворената врата и след това се извърна:
— Скоро ще се върна, но дотогава бих искал да зная дали сте разбрали поне най-същественото от това, което ви разказах. Как мислите? Моля, кимайте един по един. Започна да изброява имената им. Мат, изненадан, го зяпаше.
— Не се учудвай, Мат — чу отсечен шептящ глас, придружен от отдавна забравен присмех. — Думите и имената лесно се изговарят. Много по-трудно е да се разбере съдържанието им. Ще бързам да се върна. Тогава ще продължим.
Вратата безшумно се затвори зад гърбавото старче.
— Това означава — Грон пръв се обади, ~ че и ние ще останем тук.
„Заливът“ — помисли си Мат и бе доволен, че Грон не го каза.
— Не зная, Грон. Когато се върне, ще го попитаме.
— Но той каза да помислим върху това, което чухме. И аз се опитах да помисля… да си представя…
С растящо уважение Мат гледаше към Грон. Никога не бе казвал толкова умни приказки.
— Мат! Беше Дие.
— Моля?
— Нали старчето попита дали можем да имаме деца, за да можем ние, тоест децата ни, да посрещнат другите хора?
— Да.
— А можем ли да имаме?
— Надявам се, Дие!
— Старецът е добър. Обичам го!
— Трябва да го обичаме, но защо мислиш сега за това?
