Памет за Еден

беше твърде много. Беше представил на контрольора разрешение за шест месеца — привилегия само на едрите. Все едно извика дявола — митничарите бяха настояли да му дадат някоя от техните таратайки от двайсети век. Знаеше, че това си е чисто и просто обир, но трябваше да плати, иначе го чакаха големи неприятности. Така че плати, както беше плащал винаги, както щеше да плаща още дълго време, ако господ не прекъснеше нишката; и потегли криво-ляво зад волана на лястовицата — за щастие вече умееше да я управлява, защото я беше управлявал почти шест месеца: в действителност сто пъти по шест месеца, ако наистина за стотен път играеше тази сцена!

— Ето ги девиците! — каза баба Гарон на Симон, когато младото момиче и дъщеря му приближиха, подкарали пред себе си кравите. Жули беше красива брюнетка с матова кожа и издължени мускули. Бабата се довери на Симон: „Истинска селянка от двайсети век е внучката ми! Чиста като гълъбица и силна като кон — ето каква е моята Жули. Ама пък е амбициозна! Да не мислите, че смята да прекара дните си в защитената зона. Тя със сигурност ще си замине, но не с който и да е. Ако щете ми вярвайте, но тя дори не ще позволи да я докосне някой чиновник!“

Симон беше във фермата Доранж за един час. Баба Гарон го бе приветствала със силно потупване по гърба, като стар купър, срещнат на кея в Амбризи, Амбризете, Порто Пренс или в Какинада.

— Здравей, приятелю! Е, свърши ли с пътническите? Симон беше писал на дъщеря си (миникасетите не се допускаха в защитената зона…), че завинаги е напуснал флота.

— Свърших — потвърди Симон.

— И с право, приятелю — каза бабата. — Имаме едно момиче от селото, и то се настани в дирижаблите. Мини й викат. Има си предимства и с парите е добре. Това е бъдещето! Ама вие, приятелю, изглеждате доста якичък, поне на вид! От вас ще излезе добър адаптиран за село.

Симон разкърши рамене, гордееше се с мускулите си. Помисли си: „А не смяташ ли, бабо, че ще стане страхотен собственик на бордей!“ Покани го в кухнята — истинска кухня от двайсети век, с маса от твърдо дърво, плетени столове, фурни, котлета… И две думи не можеше да каже, без да го нарече „приятелю“.

— Няма нищо по-автентично от баба Гарон, приятелю. Родена съм през четирийсет и четвърта в съседното село. Било е доста напечено наоколо, ама аз не си спомням, бях много малка! Никога не съм излизала от защитената зона. Виж, за това, добре ни защитават. С извинение, приятелю, ама Жули вече минава деветнайсет години и още не знае къде й е задникът!

Симон си помисли, че ръководителите на опзона 4 са с твърде драконски екологични разбирания. Това беше екофашизъм, контролиран от крупните вертикали, които имаха сметка от него. Защитените територии между другото служеха за развъдник на целомъдрени девици за едрите риби, изпитващи носталгия по миналия век… Ето поне една, която няма да притежавате! — каза си той и загледа с възхищение Жули.

Жули дълго наблюдава Симон със страхливо любопитство. Дали тя също си спомняше? Дали съзнаваше, че се намира пред мъжа, който щеше да й помогне да открие любовта? Дали просто не беше прочела в очите на Симон някакво чувство за притежание! Всичко започна така един ден. Всичко щеше да започне, щеше да започва отново…

Ултрапаметта е отделно явление, много различно от хипермнезията. Хипермнезията е обикновена патологична или изкуствена възбуда на паметта. Контролирана и свързана с химонарко-анализа, тя дава възможност да се изследват в дълбочина спомените на даден субект… (Граждани, не забравяйте: ние всички сме субекти!) Естествената или предизвиканата (чрез ултрамнезиани) ултрапамет създава у този, който изпитва напълно нейното действие, впечатлението, че преживява изцяло дадени събития, дадени откъси от своето минало. Тя предизвиква силно изостряне на съзнанието и смущения във възприемането на времетраенето. В някои случаи може да умножи впечатлението за „вече изживяно“ до едно почти неприемливо ниво. (Така понякога се използва за лекуване на неврози чрез „насищане“.) Противно на хипермнезията тя почти не може да бъде управлявана. Подчинява се на желанията или на натрапчивите мисли на субекта. От друга страна, увеличавайки интензивността на спомена, тя стеснява темпоралното си поле. Стесняването на полето е прогресивно. Ултрапаметта се съсредоточава върху един все по-кратък период, който субектът преживява постоянно, запазвайки съзнание за това повторение. С течение на времето това явление може да стане крайно опасно и да доведе до фатален изход.

Отначало малката Мани изглеждаше притеснена от този татко, паднал от небето или изникнал от Южните морета. Симон се чувстваше виновен за миналото, настоящето, бъдещето, което беше все едно и също. Не смееше да погледне дъщеря си.

Декор: двор на ферма от двайсети век, зелена трева, бели камъчета, кози изпражнения. Голяма купчина тор, от която се оцеждаше тънка струйка към близкото поточе. С ниските си пристройки сградите приличаха на голям камион с две ремаркета, разположени от двете страни на кубичната къща — самия камион, — а остъклената галерия, която бе издадена над каменното стълбище, представляваше кабината. Под стълбището се намираше колибата на кучето — голям сандък, застлан със слама. Отстрани на сандъка се четеше полуизтрита търговска марка: „Хран… Касен…“ Покривът беше от сиви, плесенясали керемиди. Между една липа и един дъб се издигаше циментов стълб на „Бурена“ (или по-скоро на френската електропромишленост). Наоколо се простираше голяма поляна, където пасяха овце, кози, прасета и домашни птици с пера. Домашните птици с пера, изглежда, бяха защитени; Симон никъде другаде не беше виждал такива. Отглеждането на голи пилета се бе разпространило по целия свят…

Симон беше спрял лястовицата си до трактора — червен „Маккормик“, изцапан с масло, с извадени на показ вътрешности и малка седалка с изхвръкнали пружини. До големите черни букви на фирмената марка, тракторът имаше друга, много по-малка и дискретна: „Анен дьо Рец“. Симон знаеше (защото щеше да го разбере по-късно), че тази отвратителна таратайка беше продадена от вертикалата на администрацията на екозоната за скромната сума триста хиляди еврофранка, горе-долу шест пъти по-скъпо от една нова, модерна и свръхмощна машина. Обирачеството струваше поне колкото онова с девствениците. Но едното не пречи на другото…

… Ала това не пречеше също на фермата Доранж да бъде един малък рай. От сутринта непрекъснато се редуваха кратки превалявания, а през изясняванията между облаците, разкъсани на прозрачни воали, се появяваше бялото, нежно слънце. Подгонен от лекия ветрец, въздухът галеше лицата със сладостна хладина. Светлината танцуваше по листата, спускаше се по мокрите керемиди, блещукаше на повърхността на ручея, губеше се в сянката на гората, струеше към долината, плъзгаше се по възвишенията и засияваше в дъга над хоризонта…

Мани беше облечена по модата от двайсети век (като всеки в екозоната): лека рокля и дъждобран без ръкави. Беше обута в жълти гумени ботуши — подметките й оставяха върху влажната земя отпечатъка на три букви АДР. „Анен дьо Рец“, разбира се. Това е то вертикалата: от трактора до чепиците, минавайки през свежата плът. Хубаво определение — каза си Симон.

А сега (сега?) трябваше да издържи на студения, мъртвешки, безцветен поглед на г-н Ду, пратеника на АДР, седнал срещу него в канцеларията му в Морски клуб „Мария-Лиза“, и да измисли много по-пълно определение за вертикалността…

… Но това не пречи на слънцето да грее.

Жули нареди на Мани да си свали качулката, защото вече не валеше. Преди да се подчини, момиченцето се отърси като гъска с пера, която излиза от водата, и разпусна косите си — сега те бяха дълги по модата на двайсети век и падаха грациозно от двете страни на загорялата й шия, украсена с наниз от дървени перли (всъщност от лешникови черупки).

— Днес времето е странно — каза тя. Трогателно усилие да завърже разговор с този почти непознат, дошъл да странства на края на света.

— Дъжд вали, слънце грее — дяволът се жени — каза Симон. — Така са казвали хората в двайсети век. Вещ съм, а! Ще ме целунеш ли, мило?

Мани погледна към Жули и баба Гарон за разрешение, което й бе веднага дадено с дискретно потрепвало на миглите от първата и с приглушеното измърморване от втората.

— Дадено. Видя ли пилетата?

— Пилетата ли?

— Птиците де.