Мишел Жори
Памет за Еден
Симон Лаборд се отбиваше от време на време в „Солей-клуб бар“.
От време на време… Хиляди пъти във времето и извън времето. Този отрязък от време, който преживяваше толкова често, обикновено започваше в „Солей-клуб“. Или по-скоро не — никога не започваше и Симон не би могъл да пресметне продължителността му. Той струеше в недрата на стотиците животи, които Симон си спомняше да е живял, които живееше в момента или може би щеше да живее, ако времето…
„Солей-клуб бар“, улица „Сорано“, квартал „Назола“… Симон срещаше там стари приятели, сто пъти изгубвани и отново намирани, и споделяше с тях спомени — вечно повтаряни и вече изгубили силата си от постоянното предъвкване. Обстановката беше екзотична, задушевна и носталгична, с миди по пясъка, три кресливи и пикливи маймуни, завързани за пластмасова палма, загоряла полугола барманка в бамбукова колиба. Разговорите се водеха на трийсет и шест езика с подчертано предпочитание към пиджин-купър — жаргон, употребяван от европейците сноби.
Повечето от клиентите бяха чиновници или бивши чиновници от Арейбиън Купър. Соб-Соб, шефът — барман, беше известен с тюленските си мустаци, телосложението си на горила и физиономията на птицечовка.
— Е, какво ново, приятелю? — питаше Симон адаптирания.
И Соб-Соб-Соби изброяваше сложен списък от имена, дати и места, после продължаваше обиколката си, мислейки за нещо друго или за нищо. Серж Барен изпратил картичка от Пенсакола на 15 май, 20 юни, 6 април, 13 август, 31 март. Или: Серж Барен бил на работа в Панса от 1 юни. Йел Мор обикаляла Сиам със сеячите на тютюн. Била в Монровия, в Магумба. В Сете Кама. В Кабинда, в Луанда. 17 юни, 3 май, 5 юли. Ахмед Франко напуснал националното сдружение. Преминал в частния сектор и бачкал на пътнически кораб за Африка Стар. Шърлийн Позон се адаптирала. Карло, Жозе, Анита, Естебан и т.н.
Един ден Симон научи, че приятелят му Фред Карло Бела, наречен Фредмастър, току-що пристигнал във Франция и искал да го види.
— Симон Лаборд, нали така ти викат, приятелю? — попита адаптираният.
И смях…
Симон знаеше, че Фреди иска да го види. Когато влизате в „Солей-клуб бар“ знаеше, че ще го научи — за кой ли път. Това се беше случвало толкова пъти вече. Знаеше, че Соб-Соб ще го попита за името му. Знаеше какво ще каже. Винаги ставаше така. Но трябваше думите да бъдат произнесени, спомените съживени, движенията извършени, за да се осъществи отново вечната съдба.
Симон знаеше какво ще му предложи Фредмастър. Знаеше, че ще откаже. Че Фреди ще настоява. Че самият той щеше да помоли приятеля си да му помогне да получи виза за престой в опзоната. Фреди щеше да приеме, без да изоставя идеята си… Да излезе от това, господи (Геова!), да излезе!
Времето се върти в кръг. И за другите ли е така? Само аз ли го забелязвам? Какво значение има, щом си спомням за Еден. Принуден съм да търпя „Солей-клуб бар“, за да стигна до фермата Доранж.
Фредмастър беше братовчед на Одисей Золан, едър независим евроафрикански търговец (на жаргон дум) във връзка с националното сдружение, „Арейбиън Купър“ и изпълняващ при случай поръчки на европейската
Успяха да се срещнат вечерта. Като последния път. Като следващия път. Освен ако нишката се скъса! С мрежестия си панталон, надупченото кожено яке и плетената шапка Фреди приличаше на моден аниматор. Между другото беше упражнявал този занаят за СОПОТО или друго подобно заведение. Смееше се, оголил дванайсетте си имплантирани зъба, и силно се пляскаше по бедрата със загорелите си окосмени от мъжките хормони лапи. Страхотен тип.
Без никакви предисловия разказва на Симон, че имал намерение до построи нещо по частния бряг, за предпочитане на атлантическия. Средиземно море беше национализирано от Сербер до Марсилия, а от Марсилия до Италия — завладяно от висши и нисши чиновници, политици, интелектуалци и други нищожества. Проектът му беше нещо като южноамерикански ресторант, отчасти нощен бар, шикозна колиба и суперчифлик — разбираш ли какво искам да кажа? Симон разбираше. Симон си спомняше. Симон знаеше… Фреди вече имаше подръка една млада аржентинка, изгонена от страната си от революционерите. Тя щеше да се занимава с кухнята. Търсеше доверен човек, който да работи с нея — образовано и оправно момче, познаващо живота и способно от пръв поглед да различи истински лъв от висш служител. И по възможност да говори малко английски, руски, арабски, испански и пиджин-купър, най-популярния международен език.
— Ти нали плещиш всичко това?
— Що се отнася до купъра, няма проблеми — съгласи се Симон.
И най-вече Карло Бела търсеше честно момче, защото антуражът му гъмжеше от новоизпечени мръсници и дребни мошеници. Имаше нужда от точен, готин мъж, с независим характер и т.н. От слуховете- на-глупака (модерна форма на арабския телефон) беше разбрал, че Симон напуска пътническите линии, и бе дошъл в Медитра специално да го види.
— Давай, Сим, точно така. Правилно си надушил — пътническите кораби са умряла работа. От една страна, за разните неудачници и чиновничета има фирми като „Празници&Територии“. От друга — дирижабли и летящи острови за едрите риби и лъвовете. След пет години пътническите линии ще са само за старчоци! Добре си направил, че си се откачил!
Бяха седнали на терасата на бара, сред тръстики и юка, пред две чаши и бутилка без етикет — истински главоцеп за независими, която Соб-Соб-Соби беше изкарал от пиратската си ракла. Скапаният ден все не свършваше. Времето не преставаше да се върти. Слънцето се скриваше в зеленикав облак. Само Геова, богът на Земята, знаеше каква е тая нова мръсотия. Убийствена горещина. Говорителките от телевизионното видео се обличаха в таитиански полички, за да прочетат прогнозата за времето, и показваха гърдите си, за да утешат потящите се свине. Когато покажат и задниците си, краят на света няма да е далеч!
Фреди продължаваше с обясненията си, които Симон знаеше наизуст.
— Само отбрана клиентела, големите лъвове: типовете от вертикалите, свръхменажерите, независимите, високопоставените политици, немного артисти — точно колкото трябват… При случай един- двама шефове на банди, но не и дребни чиновници от мафията — разбираш ли какво, искам да кажа?
Да, от векове насам вече Симон бе разбрал. Можеше да разкаже на Фреди подробности, за които той дори и не предполагаше. Например името на заведението: щеше да се нарича Морски клуб „Мария-Лиза“. Мария-Лиза беше красивата малка аржентинка. Истинското й име бе Хуана Монцон — проститутка от Ла Плата, която не бе пожелала да бъде превъзпитавана от червените монахини. Добре познаваше и ежедневието в „Мария-Лиза“.
Беше преживял вече всичко това — колко ли пъти? Фреди настояваше:
— … някой, който да отбира от хората и да говори като равен с клиентелата. И да не води в заведението жалките си приятелчета: чиновничета и мафиози! Сигурен съм, че ти ще се оправяш добре.
Симон слушаше, сръбвайки си от шейсетградусовия концентрат. Симон слушаше с усмивка, ала не кухите, сто пъти слушани фрази на майстор Фред, а неописуемата музика на времето… Най-лошото е, че знам — накрая ще приема, ще започна това бачкане, ще живея този живот и един ден ще бъда притиснат!
