АДР, нито нещо подобно. Хвърли машинално една брястова цепеница в камината. Когато не теглеше добре, брястът гореше по-добре от дъба. Вятърът духаше от запад. Обръщаше на дъжд. Календарът показваше 17 ноември. Предния ден пощальонът беше донесъл „Земя“. Вестникът бе останал разгърнат на масата. Симон провери датата: 15 ноември 1956. Разбра, че е напуснал опзона 4. Защитената зона, екозоната, каквато и да е тя. Намираше се в свят, който сам бе създал.
Студът беше силен. Симон водеше дъщеря си на училище с колата. Децата пристигаха целите увити, усмихнати или зъзнещи, едните уверено тропащи с крака, другите свити и треперещи. Обичаше да ги гледа как се събират около печката и протягат зачервените си ръце, за да се стоплят. Тогава го заливаха вълни от радост, тази радост, която се разпалваше в сърцето му като пращящ огън от смолисти цепеници през някои зимни дни, далече в детството му.
Детство, което никога не бе преживял…
Ултрапамет.
—
—
— Отидох да видя един тип в хотел „Аделфи“. В стаята — климатична инсталация, въобще — всичко… Ах, мръсниците му. Накрая свършихме вечерта в Голдън Кампонг!
— Какво е това Голдън Кампонг? — попита Жули.
Тази вечер Жули щеше да дойде в стаята на Симон. Защото беше така или защото той желаеше да е така — не знаеше точно. Жули принадлежеше на света, който той бе пресъздал, но тя беше свободна. Свободна да го обича или да го отхвърли. И той знаеше, че тя ще го обича. Ето, той го знаеше.
В определен момент Жули щеше да излезе от стаята си; все още щеше да е облечена. На пръсти щеше да слезе по стълбите. Когато главата й се изравнеше с площадката, щеше да се извърне и да види, че в стаята на Симон свети. Парапетът на стълбата служеше за простиране на стари дрехи, на бельо и парцали. Щеше да остане за момент, облегнала глава на груб плат, с мирис на нафталин, загледана в тънката ивичка светлина под вратата на Симон.
Долу бабата шумно щеше да нарежда съдовете на мивката. През една вратичка под стълбата можеше да се влезе в обора. Жули щеше да отвори безшумно тази вратичка; беше свикнала. Щеше да влезе при кравите, които преживяха. Щеше да вдъхне миризмите на сено, на тор и на животни, различни и смесени, лесно различими, безкрайно познати. Щеше да е сигурна, че съществува. Че е жива. Истинска.
Щеше да говори на кравите.
— Красавици мои, проклетници! Знаете ли, нищо няма да се промени между нас, когато спя със Симон!
Щеше да запали лампата. Мръсната крушка щеше да хвърли в обора тъжните отблясъци на кандило. Жули щеше да вземе ведро с вода, в което плуваха семена, изпаднали от пробития таван. После и една пожълтяла кърпа, в която си бършеха ръцете след грижите към добитъка или ражданията и която миришеше на ветеринарен крем и крезол.
Ще си измиеш малко муцунката, момичето ми, за да не приличаш съвсем на слугиня, каквато си всъщност! На една паянтова, прашна етажерка, между шишенце с лекарство и биберон за теленца, щеше да намери късче счупено огледало и дълго да се оглежда. Щеше да се подвоуми как да се държи. С луда радост и отчаяние (като Симон).
Бел, любимата й крава, едра, ръждива, с подрязани рога, щеше да се изправи и да се обърне към нея, опъвайки веригата си. Муцуната й щеше да бъде леко запенена. Щеше да извади езика си, за да изпроси стиска сено или люцерна. Жули щеше да се приближи до нея и нямаше да може да се въздържи да й поговори. Напълно си се побъркала, момичето ми… Не, Бел, не ти! А аз, твоята малка, скъпа Жули, аз съм откачена и пияна. Можеш да се гордееш с мен!
Вятърът щеше да свири под портата на плевнята и може би щеше да попречи на бабата да я чуе.
Жули щеше да припява, потупвайки гальовно муцуната на животното. Всъщност бабата можеше и да я чуе, обаче на нея не й пукаше.
Две разрошени момичета, с блестящи очи и червени бузи, гледаха Жули от пукнатото огледало. Бел! Хубава! Бел! Току-що измисли нова игра, последната игра на пропуснатото й детство. Дали съм толкова хубава като теб, моя Бел? Блестящите скули, влажните, широко отворени очи щяха да й придадат войнствен