Памет за Еден

АДР, нито нещо подобно. Хвърли машинално една брястова цепеница в камината. Когато не теглеше добре, брястът гореше по-добре от дъба. Вятърът духаше от запад. Обръщаше на дъжд. Календарът показваше 17 ноември. Предния ден пощальонът беше донесъл „Земя“. Вестникът бе останал разгърнат на масата. Симон провери датата: 15 ноември 1956. Разбра, че е напуснал опзона 4. Защитената зона, екозоната, каквато и да е тя. Намираше се в свят, който сам бе създал.

Всичко сътворено се основава на паметта. Ултрапаметта позволява уилтрасътворяване.

Студът беше силен. Симон водеше дъщеря си на училище с колата. Децата пристигаха целите увити, усмихнати или зъзнещи, едните уверено тропащи с крака, другите свити и треперещи. Обичаше да ги гледа как се събират около печката и протягат зачервените си ръце, за да се стоплят. Тогава го заливаха вълни от радост, тази радост, която се разпалваше в сърцето му като пращящ огън от смолисти цепеници през някои зимни дни, далече в детството му.

Детство, което никога не бе преживял…

Ултрапамет.

Този свят го създадох с главата си, със сърцето си, с вътрешностите си. Той е мой. Сега вече няма да ми го отнемат. Не, не, няма да се оставя г-н Ду и неговите приятели ченгетата да ми откраднат фермата Доранж!

В светлите нощи той винаги извръщаше поглед към Голямата мечка.

Вятърът влачеше последните мъртви листа, откъснати едно по едно от малките дъбове по хълмовете. Гривяците бяха избягали на юг. Бяха напуснали гората, за да се отправят към морето. Но те щяха да се върнат. Щеше да има пролети и есени. Времето си течеше.

Един четвъртък, пазарен ден в Ангер, Симон откара жените в града. Бабата трябваше да прибере парите от виното, а Жули смяташе да продаде няколко птици.

Върнаха обратно една куца пуйка, която никой не бе пожелал да купи.

— Ще я изядем — реши баба Гарон. — Няма смисъл да чакаме да пукне!

Една вечер поканиха Пол Гарон, чичо на Жули, жена му, децата му и учителите от Ла Сал. Мани се беше нагиздила, като че ли празникът беше заради нея. Настаниха се около масивната дъбова маса, в голямата кухня с почернелите греди и напуканите плочки на пода. Симон бе седнал на обичайното си място, до стария часовник, който приличаше на жираф. Жули беше със сивата си пола и бялото елече. Беше красива.

В камината пламтеше огромен огън от пънове, подклаждан редовно на всеки четвърт час. Непоносимата горещина стигаше чак до коридора. Наложи се да отворят прозореца и да си съблекат саката. Симон, по риза, редеше екзотични спомени и гледаше момичетата с жаден поглед.

— … На кея не можеше да се диша, но в града беше истинска пещ!

Избърса челото си. Никога не беше виждал Сингапур, но въпреки всичко споменът напираше в него, едновременно нежен и жесток. Буен и меланхоличен. Никога нямаше да види Сингапур и съжалявяше за приключенията и пътешествията. До сълзи, до смърт; да умре. Смееше се, говореше високо, за да забрави.

— Отидох да видя един тип в хотел „Аделфи“. В стаята — климатична инсталация, въобще — всичко… Ах, мръсниците му. Накрая свършихме вечерта в Голдън Кампонг!

— Какво е това Голдън Кампонг? — попита Жули.

Ултрапаметта е памет на няколко нива. Понякога желаните спомени се вмъкват в преживените спомени и обратното, до безкрай.

Тази вечер Жули щеше да дойде в стаята на Симон. Защото беше така или защото той желаеше да е така — не знаеше точно. Жули принадлежеше на света, който той бе пресъздал, но тя беше свободна. Свободна да го обича или да го отхвърли. И той знаеше, че тя ще го обича. Ето, той го знаеше.

В определен момент Жули щеше да излезе от стаята си; все още щеше да е облечена. На пръсти щеше да слезе по стълбите. Когато главата й се изравнеше с площадката, щеше да се извърне и да види, че в стаята на Симон свети. Парапетът на стълбата служеше за простиране на стари дрехи, на бельо и парцали. Щеше да остане за момент, облегнала глава на груб плат, с мирис на нафталин, загледана в тънката ивичка светлина под вратата на Симон.

Долу бабата шумно щеше да нарежда съдовете на мивката. През една вратичка под стълбата можеше да се влезе в обора. Жули щеше да отвори безшумно тази вратичка; беше свикнала. Щеше да влезе при кравите, които преживяха. Щеше да вдъхне миризмите на сено, на тор и на животни, различни и смесени, лесно различими, безкрайно познати. Щеше да е сигурна, че съществува. Че е жива. Истинска.

Щеше да говори на кравите.

— Красавици мои, проклетници! Знаете ли, нищо няма да се промени между нас, когато спя със Симон!

Щеше да запали лампата. Мръсната крушка щеше да хвърли в обора тъжните отблясъци на кандило. Жули щеше да вземе ведро с вода, в което плуваха семена, изпаднали от пробития таван. После и една пожълтяла кърпа, в която си бършеха ръцете след грижите към добитъка или ражданията и която миришеше на ветеринарен крем и крезол.

Ще си измиеш малко муцунката, момичето ми, за да не приличаш съвсем на слугиня, каквато си всъщност! На една паянтова, прашна етажерка, между шишенце с лекарство и биберон за теленца, щеше да намери късче счупено огледало и дълго да се оглежда. Щеше да се подвоуми как да се държи. С луда радост и отчаяние (като Симон).

Бел, любимата й крава, едра, ръждива, с подрязани рога, щеше да се изправи и да се обърне към нея, опъвайки веригата си. Муцуната й щеше да бъде леко запенена. Щеше да извади езика си, за да изпроси стиска сено или люцерна. Жули щеше да се приближи до нея и нямаше да може да се въздържи да й поговори. Напълно си се побъркала, момичето ми… Не, Бел, не ти! А аз, твоята малка, скъпа Жули, аз съм откачена и пияна. Можеш да се гордееш с мен!

Вятърът щеше да свири под портата на плевнята и може би щеше да попречи на бабата да я чуе.

Жули щеше да припява, потупвайки гальовно муцуната на животното. Всъщност бабата можеше и да я чуе, обаче на нея не й пукаше.

Г-н Ду не беше истинска едра риба, нито дори свръхменажер. Въпреки това заемаше ключова позиция в системата „Анен дьо Рец“. Без съмнение той работеше във вътрешната сигурност на вертикалата и може би осъществяваше връзката между АДР и държавата. Истински повелител на вертикалността!

В сравнение с него Шрайдер от БОВО и Морел, представител на районния префект, бяха просто статисти. Те почти не взеха думата по време на срещата.

— Сделката е ясна! — повтори г-н Ду.

Тонът се променяше. По време на първото си посещение и дори в началото на сегашното г-н Ду се държеше като приятел. „Е, как са работите, приятелю? Много ли ти е мъчно за екозоната?“ В крайна сметка Симон беше получил разрешителното за престой в опзона 4 благодарение на него! Капанът… Капанът беше щракнал.

Първия път г-н Ду беше дошъл в морския клуб „Мария-Лиза“ заедно с Фреди Карло-Бела. Като приятел… Преди да си тръгне, предложи на Симон малката кутийка с лилавите хапчета без име. „Ако ти се прииска да си припомниш някои хубави моменти от едно време, приятелю!“ Ултрамнезианите не бяха забранени — те просто не съществуваха. Тези, които притежаваха тайната на тяхното производство, си запазваха правото на употреби.

Две разрошени момичета, с блестящи очи и червени бузи, гледаха Жули от пукнатото огледало. Бел! Хубава! Бел! Току-що измисли нова игра, последната игра на пропуснатото й детство. Дали съм толкова хубава като теб, моя Бел? Блестящите скули, влажните, широко отворени очи щяха да й придадат войнствен