способен да прати в забвение преди края на века Ален Фурние и Радиге. Все пак не го реших отведнъж…
И благодарение на зелената топка открих точния момент, когато окончателно бях осъзнал превъзходството на Жак Пасаж и повече или по-малко съзнателно бях решил да се оттегля, да се откажа. Живеехме в малко градче на юг. Баща ми беше чиновник в общината, а майка ми — портиерка в кметството, където имахме малък апартамент. Майката на Жак държеше кафене в предградията, близо до една река — Барбера. Много обичах това място. Южната стена се излагаше под слънцето съвсем гола — без никакво дръвче, без никакъв навес, без нито един квадратен сантиметър сянка. А другата беше обърната към потънала в шума градина, див парк и стръмно спускащ се към речния бряг склон, обрасъл с храсталаци и дръвчета. От тази страна пейзажът винаги бе учудващо свеж.
Стаята на Жак имаше по един прозорец на всяка страна. Беше чудесна… достойна за Младия поет. Събирахме се там да пишем и декламираме стихотворенията си. Да мечтаем за бъдещето… Веднъж по време на ваканцията, през месец юли, късно следобед отидох у тях, но той не си беше у дома. В кафенето нямаше нито един клиент. Майката на Жак беше сама. Предложи ми бира и седна с мен в салона да изпие една мента.
Седнахме до прозореца и тя ми заговори. Чакахме Жак и тя ми говореше и аз слушах гласа й. И слушах гласа й. Нейния глас… Мари Пасаж беше слаба, дребна жена, силно мургава. Кожата й бе почти прозрачна. Бледите й ноздри непрекъснато потрепваха. Тъмните й очи излъчваха силен блясък. А когато говореше за сина си, блясъкът ставаше още по-силен. Говореше ми за Жак, а аз се оглеждах и декорът придобиваше поразителна реалност. Бях се гмурнал, напълно се бях потопил, за сетен път, в миналото си. Виждах металните крака на масите, докосвах мрамора, който ги покриваше. И бях излял малко бира, която рисуваше върху мрамора странен океан между две Америки. Мари Пасаж беше със синя рокля без ръкави. И аз я слушах да ми говори за сина си. И слънцето печеше. И беше горещо въпреки щорите. И аз слушах Мари и някакво сериозно и силно чувство ме завладяваше. Бях поразен от възхищението, което тя изпитваше към него и което аз споделях.
Чувството завладяваше и Мари Пасаж, защото виждах как устните й треперят. Слънцето вече се спускаше над хоризонта и светлината му се пречупваше през стъклата. И в един миг и двамата бяхме обвити във воал с цветовете на дъгата. Лека-полека зеленото прогони другите цветове, които отстъпиха към синьото и се приближиха до жълтото… И точно в този момент аз се съгласих да отстъпя първото място на Жак Пасаж. Мигът, в който съдбата окончателно се промени: никога нямаше да бъда Младият поет.
И разбрах, че моята машина на времето, зелената топка, предпочиташе да ме пренася в такива моменти от миналото ми. Пренасяше ме в деликатните минути, когато се решаваше бъдещето ми… Така многократно преживявах някои възлови моменти от юношеството си: едва избегнатата катастрофа с мотоциклета… върховното изпитание на един по чудо взет изпит… пропуснатата среща с хубавото русо момиче… Тези моменти от съдбата ми притежаваха някакъв чар, който ме привличаше.
Много скоро способността ми да пътувам в миналото намаля и съвсем изчезна — поне така си мислех. Трудно извиквах спомена за зелената топка. Усещанията вече не се раждаха спонтанно в ръката ми; образът се замъгляваше, ставаше неясен и неточен. Престанах да пътешествам във времето. Отново ме завъртя работата. Сърцето ми отново започна да прескача… малко по-силно от първия път. Лекувах се. Пооправих се. Работих здраво. Сърцето ми пак се обади. Почивах си. По-добре… по-зле? Малко по-добре? Времето минаваше. Продължавах да работя за издателство „Еркол“. Господин Лаверсан беше разширил империята си. Сега той управляваше вертикалата „Лаверсан“, в която нашето издателство представляваше нищожно звено. Обичахме го все по-малко и го уважавахме все повече. Имам предвид ние, признатите му сътрудници — защото междувременно се бях издигнал с няколко етажа в кулата „Лаверсан“. Може би до двехилядната година щях да се приближа до терасата, светая светих… но въобще не вярвах в двехилядната година. Бях сигурен, че няма да видя третото хилядолетие.
Месеци, години — времето течеше. Миналото се отдалечаваше. В своята обвивка на времетраене зелената топка се смаляваше, ставаше твърда.
През октомври 1996 бях поканен една вечер в имението на господин Лаверсан. „Южно Колорадо“, наречено още „Микроклимат“ заради луксозните съоръжения за метеорологичен контрол, които господин Лаверсан бе построил наоколо. Метеорологичният контрол беше един от големите успехи на вертикалата „Лаверсан“… Присъстваха и някои от най-близките му сътрудници: Бертран дьо Тизак и Одри Робин от издателството, Норман Барт от метеорологията, Карол Ламен, Хари Раш, Филип дьо Фо. А също и някои ръководители на чужди вертикали, като Патрик Ливънуърт и Каго Вайкане…
Към края на вечерята започнаха разговори за времето. Вертикалата „Лаверсан“ контролираше заедно с издателството „Еркол“ и други хоризонтални групи, около петдесетина вестници, списания и телевизионни предавания. Одри Робин, съвсем млада жена, отговаряше за сектор „Научна фантастика“. И някой… не, не някой, а самият господин Лаверсан я попита защо съвременната научна фантастика вече изобщо не се занимава с пътешествия във времето. Много гости се учудиха от този факт. Одри Робин го потвърди, но се поколеба да даде обяснение. Дълго обсъждаха този въпрос. И наистина: историите за пътешествия във времето, повечето разкази за времето като че ли бяха изчезнали от научната фантастика. Направиха си труда да открият откога датира това явление. Специалистите решиха, че някъде между 1983—1985г.
Всеобщото мнение беше, че темата е била изоставена, защото всички, писатели и читатели, са осъзнали пълната научна, логическа и структурна невъзможност за преместване или проектиране във времето. Невъзможност, произтичаща от самата същност на реалността. (Не участвах в разговора и безмълвно се питах: А каква е същността на реалността?)
Така че писателите бяха престанали да си блъскат главата в невъзможността… Мисълта беше на Филип дьо Фо, който през осемдесетте години познаваше другия Филип, великия Дик. Някой ме попита за моето мнение, може би защото изобщо не участвах в спора и бях потънал в неясни мечти. Не беше господин Лаверсан, а господин Дьо Тизак, отговорният директор на сектор „Издателства“. „Може би нашият приятел Джеймс Хювън вярва в пътешествията във времето?“ За моя най-голяма изненада нямах никакво желание да се присъединявам към общото мнение. А пък си мислех, че съм реалист, даже скептик. В първия момент си казах: „Разбира се. Ясно е. Напълно е невъзможно например да се върнеш назад, за да промениш каквото и да било в историята или в съдбата дори на един земен червей!“
Това убеждение би трябвало да е дълбоко в мен. Знаех, че е в мен, както във всеки разумен човек. Но не го открих. В определен момент трябва да съм се променил. Може би се е случило през лятото на 88 и аз не съм го забелязал. Чувствах се изпълнен със съмнения… Помислих си горе-долу следното: „Да, разбира се, че изглежда невъзможно. Освен ако времето не е точно това, което си мислим!“ И веднага ме обзе сигурност, че времето не е това, което си мислим. Не знам какво отговорих. Всички ме гледаха. Сигурно съм изглеждал доста странно.
А времето, както винаги, продължаваше да изтича. Може би имаше невидими промени в континуума, в реалността или другаде. Понякога се питах дали промените не стават видими… За края на века бяха предвидили напрегнато положение във всички насоки, за всички страни, за всички общества. Фантастични бунтове, вълна от насилие — нещо като драматично кресчендо към двехилядната година. Нищо подобно не ставаше. По-скоро бяхме свидетели на едно издребняване на чувствата, на желанията, на вкусовете. Това се отнасяше както за народите, така и за отделните индивиди. Сладка дрямка обхващаше малко по малко света. Или може би това беше огромна умора. Само хуморът се държеше…
Икономиката например, без да преживява кризите, които разтърсваха индустриалното общество през последните двайсет години, постепенно забавяше своя устрем, без някой да се тревожи от това.
Сега сме 1999, а имам чувството, че не е така, че никога няма да видим двехилядната година. Аз при всички положения няма да я видя, защото здравословното ми състояние се влоши. Този път сърцето ми е много болно и съм твърде уморен, и лекарите са твърде уморени, за да се занимават с мен… Но имам предчувствието, че никой няма да види раждането на третото хилядолетие.
Няма да видят двехилядната година, защото няма да има двехилядна година, защото времето не е това, което си мислят, и то ще е неспособно да избута по-надалеч тази огромна комедия, тази гигантска симулация. Времето се е маскирало като история, но това е само маскарад, в който вече никой не вярва.
Времето се смее над собствения си фарс. ЧУВАМ ВРЕМЕТО ДА СЕ СМЕЕ!
И знам, че то ще спре тази игра, която продължи твърде дълго…
