След това реших да се върна назад, този път наистина, до някой кръстопът в моята съдба. На четирийсет и седем години съм. Няма да очаквам смъртта в тази измамна линия, която скоро ще бъде прокарана. Няма да очаквам тази двехилядна година, която няма да настъпи (защото историята е илюзия, а календарът — маскарад). Ще започна отново от нула, за да изживея един по-добър живот в един по-реален свят. Знам, че имам шанс.
Отчаяно се мъчих да открия зелената топка. Отидох в родния си град. Новият кмет ми беше приятел от детството. Разказах, че като дете съм скрил някои бижута на мама в една зелена топка и съм закопал топката някъде в градината или съм я скрил на тавана. Сегашните наематели на къщата ми разрешиха да ровя навсякъде. Вече никой от нищо не се учудва. Хората нямат нито желание, нито сили да се учудват… Не открих топката, но на тавана на кметството попаднах на книжка с картинки, която притежавах на три-четири години, преди да тръгна на училище. Избледнели рисунки от Епинал на изпоцапани и изпокъсани страници. Книгата беше отпечатана само от едната страна. От другата страна листите бяха бели и на тези бели листи, преди да мога да напиша и една буква, бях надраскал безформени рисунки. (Но може би рисунките не бяха толкова безформени? Като ги гледам сега, ме обземат странни видения…)
Мисля, надявам се, че съм надраскал тези тайнствени знаци, преди да съм имал зелената топка. Налага се да е така! Ще си послужа с тази стара книга, за да открия деня на зелената топка — връщането с автобуса, под дъжда, със зелената топка. И ще променя съдбата си. Ще започна всичко отначало. Сигурен съм, че е възможно. Този ден е важен за моя живот, възел във времето и нещо ще се случи.
Пътуването ще бъде лесно. Времето е по-течно отпреди. Повърхностното напрежение, което ни притискаше към настоящето, вече почти не съществува. Не бях правил упорити опити. Достатъчно ми беше да мисля за пътуването няколко дни или няколко седмици (годината е 1999 и никой вече не гледа календара…) и заминах.
И знам защо писателите изведнъж бяха престанали да говорят за времето. Защото се бяха УПЛАШИЛИ. Те бяха усетили, че времето не е онази кротка сила, с неизменно течение, разкривана от календара или историята. И когато то бе започнало да проявява истинската си същност, те се бяха ужасили и бяха млъкнали.
Зеленото, цветът на миналото. Някои звуци ме привличат. Ромоленето на дъжда върху ламарина, приглушеното ръмжене на двигателя…
Но ето че зеленото се замъглява. Всичко става сиво.
Бълбукаме на вода, разговори на тих глас. Майка ми шепне в ухото. Барабанене на дъжда върху стъкло.
Аз съм в някакво превозно средство… Впечатление за сивота… Седнал съм на кожена седалка… твърде висока за мен… майка ми е до мен и аз плача… През сълзите всичко ми изглежда сиво… Връщаме се от града и майка ми не намери зелена топка, каквато желая, и плача.
Седнал на твърде висока седалка в един раздрънкай автобус и вали, и ръцете ми са празни, и плача. На три-четири години съм и съм в моето настояще, но не го знам и животът ме очаква, и аз не си давам сметка за това.
Времето е сиво.
Информация за текста
© 1975 Мишел Жори
© 1990 Георги Ангелов, превод от френски
Michel Jeury
1975
Сканиране, разпознаване и редакция: Xesiona, 2008
Последна редакция: NomaD, 2008
Издание:
Мишел Жори. Жълтият прах на времето. Разкази
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1990
Преводач: Георги Ангелов
Рецензент: Ася Къдрева
Редактор: Светлана Иларионова
Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректори: Янка Енчева, Паунка Камбурова
Френска, I издание
Дадена за набор на 4.II.1990 г.
Подписана за печат на 30.VI.1990 г.
Излязла от печат: месец юли 1990 г.
Изд. № 2309. Формат 70?100/32
Печ. коли 19,50. Изд. коли 12,62. УИК 14,11
ЕКП 95366 5637-248-90
Държавна печатница „Георги Димитров“, София
Michel Jeury. La fete du changement, 1975
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/9493]
Последна редакция: 2008-11-18 14:30:00
