Да, защо ми е кълвача, ежко без дресура скача. Тръгваме към Див Тръмбеш, да намерим таралеж!“ Яни дръпна го тревожно: „Не, почакай — тъй не може, виж, сега е вече тъмно! Утре, щом като се съмне!“ Лесньо спря и се намръщи: „Няма да се върна в къщи — счупи новото бардуче глупавото куче!“ Янето тогава рече: „Щом е тъй, то тая вечер ще преспим покрай реката, там, на завет до върбата. За храна ще хванем мрени тук ги има, слушай мене! Въдицата ми е в нас, ще я донеса завчас.“ Лесньо седна на тревата: „С въдица не става, чувай де е леснината, пък иди тогава. Спомням си, че бате Груди тия дни разказа как е хващал риба-чудо в тъмното под яза. В полунощ с фенер в ръката, дявол да го вземе, джапа той, а във водата рибата си дреме. Спи си рибата, потрепва, сребърна, красива, светлината на фенера кротко я приспива. Бате, славен юначага, с вилица в ръката я набучва и я слага право във торбата. Значи, без да вдигаш врява, сври в обора тая крава! Влез у вас и без да тропаш, двечки вилици докопай! Трябва и фенер!… Но ето, месеца гори в небето. Той в реката също свети, само трябва да се сетиш! Тръгвай, да не губим време, после тук ще се сбереме!“ Сума време сред реката, с остри вилици в ръката двамата герои джапат, право във водата зяпат. Месецът спокойно грее, бързеят и той светлее, но къде ли са стаени хитрите му мрени? Изведнъж се стресна Лесньо: „Яни, дръж се здраво, до крака ти нещо блесна, виждаш ли? Отляво!“ „Виждам, брат, но не пред мене, а пред теб отдясно до крака ти святка мрена, гледай я, прекрасна!“ „Вилицата — рече Лесньо. — Раз… задружно двама, ти пред мене, аз пред тебе — бавене да няма! Два“… — Но силно изпищяха двамата страдалци, че за риби припознаха бедните си палци. Занемели от уплаха, с рани на краката, като луди изтърчаха двама из реката. Всеки хукна и завряка, изтървал ума си — тъй че Лесньо не разбра как стигна у дома си. Поозърна се, изхлипа. Да, но татко му го спипа.
