Как Лесньо стана дресьор, после рибар, и как на края изяде шамар

Добри ЖотевКак Лесньо стана дресьор, после рибар, и как на края изяде шамар

Виж идея!

Лятно слънце от небето
неуморно грее.
Жарко слънце над полето
пламъци пилее.

Страшен задух. Лист не шава,
вейка се не сепва.
Над пръстта като жарава
мараня потрепва.

Лесньо татък край чешмата
все седи, не става
и подпрял на длан брадата,
нещо размишлява.
До немирния му глезен —
писано бардуче,
по-встрани с език изплезен —
едро, вярно куче.

Но ядоса се героят,
ритна валчест камък:
„Тежко се живее в зноя —
пърли като пламък!
Виж, да бях сега на лагер
със Иличи, с Весо, с Драго,
щях да си седя на сянка,
сред зеленичка полянка,
или пък на хладен хълм!
Да, но там не съм!

Ах, каква е леснината
на жътварите в житата,
хем вода да нося пресна,
хем да ми е лесно?!
Мисля, блъскам си главата —
и не се досещам!“
… Но ловец сред маранята
мярна се отсреща.
Той набързо се прицели,
гръмна със чифтето
и в миг птица гургулица
падна сред полето…

А ловджийското му куче
мълчаливо припна,
с лапа сива предпазливо
птицата попипна.
После в зъби взе я леко,
силен скок направи
и в краката на човека
кротко я остави.

Лесньо стана и си рече:
„Леснината знам я вече!
Зажъднелите жътвари
ще пои добрият Шаро.
Ей сега ще го науча
той да носи туй бардуче.
А пък тук от час на час, ще наливам само аз!“

Слушай, Шаро!

Жари слънцето, а Лесньо
почна дресировка
с предварителна словесна
мъдра подготовка:
„Слушай, Шаро, ти разбираш
всяка моя дума,
от децата в махалата
по̀ си стар и умен.

Кажа ли ти: «Дръж, гони бе!» —
изведнъж залайваш,
викна ли ти: «Стига, чиба!» —
бързо се спотайваш.
Бягаш, само, щом побарам
страшната си прашка.
Кажа ли ти: «Мили Шаро» —
ти въртиш опашка.
С мене радваш се горещо,
плачеш и се смееш,
има ли изобщо нещо