ти да не умееш? Мисля, вече проумяваш — тъй де, без да се помайваш, със бардучето в устата тичай право към нивята!“ Да, но Шаро се зазяпа в измърсената си лапа. „Значи, тъй, я слушай, Шаро, не прави се на ударен?“ Някаква муха досадна бръмна, кучето нападна. Шаро зина като вълк и се завъртя във кръг. Лесньо се разсърди, стана, с гняв под гушата го хвана и главата му зачука: „Бързо поеми бърдука!“ С поглед зверски го изгледа и главата му наведе. Шаро гузно се сниши и заклепа със уши, след това прегъна врат и задърпа се назад. Лесньо рече: „Тъй не иде, кучето ми се обиди, трябват думи по-сърдечни, по-сърдечни, по-човечни! Шаро, много ти се моля, виждаш моята неволя… Помогни ми и тогава едри залци ще ти давам, ще те храня, с млечице, сутрин, вечер с масълце. А колибката ти стара ще поправя, мили Шаро, ще нахвърлям в нея слама и ще спим със тебе двама.“ Но пак кучето нехае, и каквото то си знае — ту се чеше, ту немее, ту опашка залюлее. Плю наш Лесньо със омраза: „Туй на непокорство мяза, чуваш ли, не се протакай, щом не щеш, тогава — чакай!“ Той устата му разчекна, пъхна дръжката, приклекнал, дръпна се и изведнъж викна страшно: „Здраво дръж!“ Със бардучето в устата Шаро бавно се заклати, а зад него Лесньо вика и напред с крака го тика. Но след малко ненадейно кучето уста раззейна, стомничката пусна, бух — стана тя на прах и пух. Лесньо сви се и заплака: „Ох, какво да правя? Стой, да видиш ти, глупако, аз ще те удавя! Та да помниш за отплата, псе такова диво, как се пуска на земята стомничка красива.“ И направи, както рече — кучето със яд повлече през тревите към брегът, дето шири се вирът. Но уплашен от реката, Шаро почна да се мята, да се дърпа, да скимуца и от страх дори да куца. Лесньо, здравата ядосан, кучето с ръка халоса: „Ще ми правиш ти инат!“ — И заблъска го отзад. После на ръце го вдигна, спусна се, брегът достигна, хвърли го… но как се случи — заедно със свойто куче, както беше полетял, във водата пльосна цял. А не знае той да плува, викна: „Пом…“ — вода изплюва,
