шапка от черно-кафява лисича кожа, на която бе забоден ярко блестящ диамант, голям колкото гълъбово яйце, на стойност около два милиона; отстрани на хълбока му, като знак на висок сан, висеше широк и къс норвежки меч, чиято дръжка беше обсипана със скъпоценни камъни.
Този старец, облечен със семпло, но скъпо облекло, беше Харалд XIV, херцог Норланд, главата на рода Бьорн. Обезпокоен от лошото време, той вдигна до устните си златна свирка, закачена на златна верижка, и силно изсвири. Звукът отекна в мрачните сводове на замъка. Почти след миг се появи слуга.
— Къде са синовете ми, Грундвиг? — попита го господарят на замъка. — Да не би да са излезли в морето в това време?
— Те, ваша светлост — замънка объркан слугата, — не биха, разбира се, си позволили… предполагам, че… да, спомням си, че те благоволиха да излязат в степта на лов за елени.
— Някак несвързано приказваш, Грундвиг. Нищо не разбрах — прекъсна го строго херцогът. — Казвай истината, къде са младите господари?
— Ваше височество, вероятно са ме излъгали, като споменаха, че отиват на лов за елени, защото „Сузана“ не е във фиорда.
— Ах, тия безумци! Вечно са в морето независимо от времето! То ще вземе да ги погълне някой ден, както погълна и вуйчо им Магнус.
— Те не благоволяват да слушат моите съвети — с огорчение рече старият слуга. — Напоследък дори започнаха да странят от мен. Преди искаха да ги придружавам навсякъде, а сега ми казват, че съм бил много стар за мореплавател.
Верният Грундвиг изтри бликналите си сълзи и разстроен продължи:
— Моля ви, ваша светлост, не ми възлагайте повече да ги надзиравам. Не мога да се справям с тях. Благоволете сам да разсадите: в това ужасно време малстрьомът сигурно се е раз-вилнял, а те — в морето… без мен, без моята опитност… О, ваша светлост, за Бога, забранете им да си играят тъй с опасностите… Тогава аз ще престана да им натрапвам моите съвети и те отново ще се отнасят с мен както преди и аз пак ще бъда с тях навсякъде, както сега прави Хутор…
Грундвиг можеше дълго да нарежда в този дух; херцогът обаче не му обръщаше внимание — той знаеше, че старият му слуга се жалва и скърби, защото завижда на Хутор. Двамата слуги не се бяха отделяли от младите си господари още от люлката и синовете му бяха много привързани към тях. Преди известно време обаче Харалд възложи на Грундвиг да отклонява Едмунд и Олаф от неразумни постъпки. А на младите хора това никак не им се понрави. Омръзнаха им почтителните увещания на Грундвиг и те започнаха да крият от него, че излизат на разходка по море в лошо време. Докато Хутор постоянно беше с тях.
Грундвиг продължаваше да излива мъката си, а старият херцог в това време си говореше под носа с гордост:
— Да, личат си потомците на древните викинги, царували тук векове наред… Що е угодно Богу, това ще стане с тях. Никой не може да избяга от съдбата си…
Въпреки това херцогът чу последните думи на Грундвиг и рече:
— Не мога да забраня на синовете си да плават в морето, макар че, щом аз заповядвам, всеки трябва да ми се подчинява. — При тези думи лицето на херцога доби суров израз. — В края на краищата нямам нищо против те да тренират духа и тялото си. Нищо не калява човека тъй, както борбата с морето. Ще ми се само да бъдат по-внимателни и да не рискуват живота си напразно… На теб, Грундвиг, са ти известни моите планове, знаеш какво е призванието на двамата млади благородници. Наближава времето, когато от тях ще се иска и смелост, и сила. А моето желание е тъкмо тези качества да бъдат най-силно изявени у тях. Затова отново ти давам свобода на действие, придружавай ги навсякъде — и в морето, и в степта, не спъвай техните пориви, но гледай да не се потопи отново в траур семейството ни. Не забравяй, че баща им двадесет и две години не е престанал да оплаква своя малък син и едва ли ще понесе нова загуба.
— Никога не съм вярвал в смъртта на вашия син, ваша светлост — отговори Грундвиг, поклащайки глава.
— Пак ли почваш с твоите вечни бълнувания?
— Не, ваша светлост, това не са бълнувания… Надод плуваше като риба, а този ден морето беше спокойно като езеро. Той не би допуснал детето да се удави, а в най-лошия случай би намерил трупа му. Позволете също да ви напомня, че при входа на фиорда е бил забелязан някакъв чужд кораб.
— Е, да, ти съчини по тоя повод цял роман. Но аз пък помня, че Надод го разпитваха и родителите му, и аз лично. Обещах му прошка и голяма награда дори, а той твърдеше едно и също: детето паднало във водата и той не могъл да го спаси. Защо мислиш, че не е казал истината?… Вярно, наказах го много строго, но аз му бях забранил да извежда Фредерик в морето… Аз и майка му едва не си загубихме ума от мъка тогава… Но да не говорим повече за това, Грундвиг, старата ми рана още не е зараснала и боли при всеки спомен.
— Простете ми, ваша светлост, но аз ще продължа да държа на своето до края на живота си. Вече двадесет и две години всеки път, когато ваша светлост ми даде отпуск, аз тръгвам по света да го търся и ще правя това до последния си час. Повярвайте ми, ваша светлост, това е последната ми дума и само от уважение към вас повече няма да говоря по този въпрос. Но аз съм убеден, че Надод го е продал за пари, тъй като на мнозина им е изгодно да бъде унищожено мъжкото потомство на норландските херцози. Нима сегашната шведска династия може да забрави, че вие произхождате от древни крале и в парламента холщайнската партия има надмощие над бьорновската само с пет гласа?… Не, ваша светлост, може и да не ми вярвате, но според мен детето е било откраднато и отгледано кой знае къде с надеждата, че няма да бъде открито… Но то е белязано с Бьорновия знак…
— Ако в това имаше нещо вярно — рече херцогът, — тогава би трябвало да се опитат да откраднат и другите ми синове…
— А толкова ли сте уверен, ваша светлост, че не са правени такива опити?
— Да не би да знаеш нещо, за което аз да не съм уведомен? — попита херцогът и побледня като мъртвец.
— Попитайте Хутор, господарю — отвърна злорадо слугата. — Фиордът не връща шпионите, хвърлени в него.
Херцогът потрепери.
В това време бурята се усили. Мракът се сгъсти. Настъпи нощ. В далечината се чуваше ревът на морето.
— Каква ужасна нощ! — въздъхна херцогът. — Като си помисля само, че са тръгнали с един от най- леките кораби!…
— И по-добре, че са с такъв кораб, ваша светлост — отбеляза Грундвиг. — „Сузана“ може да се издига и спуска като тапа и по най-големите вълни. Освен това, ваша светлост, не си мислете, че синовете ви ще тръгнат да плават в такова време… Те са добри и разумни моряци. Сигурно са спрели в някой фиорд.
— Чул те Господ, Грундвиг, чул те Господ!
Изведнъж Черния херцог трепна — стори му се, че дочува далечен звук на рог.
— Какво е това? Сигнал или зов за помощ?
Той пак се ослуша. Същият звук се повтори още няколко пъти.
— Трябва да е някой овчар, който привиква пръснатото от бурята стадо — рече Грундвиг.
— Не, не вярвам да е овчар — отвърна херцогът, като помълча още малко. — Чуваш ли? Звукът нито се усилва, нито затихва. Това значи, че някой е спрял в степта и не се решава нито да продължи по пътя си, нито да се върне назад.
В този момент се чу изстрел, след него втори. После всичко стихна. Сега вече нямаше никакво съмнение. Явно някой зовеше за помощ.
— Бързо на конете, Грундвиг! Иди кажи на Хутор да вземе със себе си още четирима въоръжени и да тръгваме.
След по-малко от три минути Харалд и свитата му, легнали върху гривите на конете, се понесоха натам, откъдето се чуха изстрелите. Нощта беше толкова тъмна, че на метър пред тях не се виждаше нищо, но благородните коне, израснали в дивата степ, безпрепятствено се носеха по гъстата степна трева.
Скоро до ездачите долетя радостен възглас: един едър човек стоеше до коня си и се опитваше да го успокои. Грундвиг веднага разпозна в него тайнствения пътник, който бе идвал няколко пъти за малко в
