половина се разпределяла между изпълнителите на грабежа, а другата отивала за главатарите, повечето от които дори не познавали по-главните си агенти, ала всички от бандата чувствали властта и влиянието им.
Когато например трябвало да се ограби някой дворец или замък, водачът на бандата получавал подробен план на сградата, ключове за всички врати и описание на всички заключени помещения, в които се съхранявали ценности. Кой би могъл да достави подобни сведения? Разбира се, някой от главатарите; а те обикновено принадлежали към висшето общество. Така една нощ под носа на десетки пазачи бил ограбен дворецът на девънширския херцог, друг път, докато бандата разбивала касата на един от най- заможните банкери от рода Лестър, всичките й членове били заловени на местопрестъплението. Осъдили ги на смърт чрез обесване, ала невидима ръка им помогнала да избягат през нощта срещу насрочената екзекуция.
Често разбойниците нападали с цел лично отмъщение. Случвало се да изпратят на оня свят цели семейства, които представлявали пречка или заплаха за някое високопоставено лице.
Случайни свидетели на подобна драма станали и братята Олаф и Едмунд. Скрити в пустия залив на един малък остров в Северно море, те видели как бандитите хвърлили в морето седемчленно семейство: баща, майка и пет деца, най-голямото от които било някъде около осем годинки. Това станало на не повече от стотина метра от брега и братята чули как жертвите молели за пощада.
„Знам, че брат ми иска да вземе титлата и мястото ми в камарата на лордовете — говорел бащата. — Нека вземе и едното, и другото, всичките си права отстъпвам… само ни пощадете!… Съставете протокол за нашата смърт и ни отведете на някой остров в Тихия океан — давам ви честна дума, че никой никога няма да узнае за нашето съществуване…“
Олаф и Едмунд онемели от ужас, като слушали всичко това…
Двама души извършили убийството. Впоследствие младите хора разпознали в единия от тях нотариуса Пегам, а другият бил загърнат в моряшки плащ и с качулка на главата, тъй че не успели да видят лицето му, но им направило впечатление атлетическото му телосложение.
Това бил самият Надод, който, след като избягал от затвора, послушал съвета на освободителя си и отишъл в Чичестър, където се свързал с бандата „Морски разбойници“.
Дълбоко потресени, Олаф и Едмунд се върнали на яхтата си, която стояла на котва от другата страна на острова, и веднага тръгнали след пиратския кораб с целия риск да бъдат нападнати от него. Двамата братя се заклели да открият злосторниците и да отмъстят за невинните жертви. Проследили кораба до Чичестър, където той спрял в залива, но още същата нощ незабелязано изчезнал.
Младежите тъкмо решили да поемат обратно за дома, когато на една улица в града неочаквано срещнали нотариуса Пегам, в когото веднага разпознали единия от убийците на семейството. До него вървял почтеният Олдъм, неговият писар.
Голямо било изумлението на братя Бьорн, когато по-късно узнали, че нотариусът Пегам е член на парламента в Чичестър и се ползва с репутацията на честен човек в цялото графство. Младите хора побързали да се върнат у дома, за да разкажат на баща си за разкритията си и с намерение да вземат със себе си Хутор и Грундвиг, да съберат още сведения за Пегам и да изкарат престъплението му на бял свят. Тъкмо този план те се готвели да изпълнят, когато срещнаха „Ралф“ и го спасиха от гибел. Сега вече е ясно защо тъй ги озадачи появата на Олдъм на кораба.
Олаф и Едмунд обаче постъпиха непредпазливо, като споменаха пред Надод на каква драма са станали неволни свидетели. Защото от този момент бандитът включил и тях в пъкления си план, вместо да се задоволи само с отмъщението си към стария херцог.
XIII
МИСТЪР ПЕГАМ. ЗЛОДЕЙСКИЯТ ЗАГОВОР. ПЛАНОВЕ И НАМЕРЕНИЯ
Бандата „Морски разбойници“ напълно отговаряла на името си, тъй като се занимавала предимно с ограбване на търговски кораби. Но това не й попречило да хвърли око и на стария Розолфски замък, съхраняващ в продължение на осем века натрупаните си милиони. След четири неуспешни опита да се доберат до богатството разбойниците най-сетне прибягнали до помощта на Надод Червеноокия, разчитайки на неговата дързост и опитност и особено на отколешната му жажда да отмъсти на стария херцог.
Леките кораби на пиратите, приспособени предимно за абордажни схватки с трудно подвижните търговски гемии, не се осмелявали да влязат в открит бой с ескадрата от седем или осем прекрасно съоръжени кораба, охраняващи и бездруго защитения от дебели стени и опитни стрелци вековен замък. Четири пъти те се опитвали да навлязат във фиорда и всеки път капитаните на корабите им се връщали с пораженчески рапорт, че не е възможно да се преборят с онези великолепно съоръжени кораби.
Тогава те възложили изпълнението на тази задача на Надод, като му дали картбланш за всяко негово действие.
Надод обаче, след като видял, че пиратските кораби не притежават никакви оръдия за обсада на замъка, решил да потърси друго решение. И го намерил. Просто му хрумнала гениална идея.
По това време положението в Швеция било много объркано. В кралския двор се надигала омраза срещу Густав III заради нетърпимия му характер. Тронът му се клател. От всички страни го заплашвали заговори. В обществото открито започнало да се говори за възстановяване на древната династия Бьорн на престола.
Червеноокия писал на Хинко, любимеца на краля; описал му как стоят някои неща и му посочвал средство за укрепване на кралския престол. Накрая добавил, че би искал да се срещне на неутрален терен с него и да му съобщи подробности за плана си.
Хинко не бил от свестните хора и обикновено не подбирал средствата. Посрещнал с удоволствие предложението на Надод и отплавал към английския бряг за среща с него. Надод успял да убеди Хинко, че в основата на всички заговори стоят Бьорнови — което, разбира се, не било вярно — и че ако този бунтовнически род бъде унищожен, в Швеция незабавно ще настъпи спокойствие. Поради разклатеното положение на Густав Хинко много се зарадвай на идеята и попитал Надод каква поддръжка и награда ще поиска, ако успее да осъществи плана си.
— Ще искам отмяна на всички присъди срещу мен — отвърнал Червеноокия, — както и пълно възстановяване на честта ми, искам дворянска титла и право да си поделим с приятелите ми златото, което намерим в замъка.
— Съгласен съм — отвърнал Хинко.
— Що се касае до поддръжката — продължил Надод, — ще ми бъде необходим военен кораб с тридесет и пет пушки и шестдесет матроси, който да е под мое разпореждане.
Хинко отговорил, че това вече е невъзможно, тъй като подобна постъпка може да послужи като претекст за кралските противници.
— Дори нещо повече — допълнил той, — това неминуемо ще ускори падането ни. Колкото до другите ти желания, ще намерим двадесет престъпници и ще ги застреляме под предлог, че са подпалили замъка, а на теб ще дадем награда и ще те помилваме под предлог, че си защитавал замъка и си проявил изключителна преданост и вярност.
Надод се съгласил с тези действително основателни доводи, но все пак заявил, че без военен кораб нищо не може да се направи.
— Това е невъзможно! — повторил Хинко. — Ние скоро извършихме крещяща несправедливост, против която аз напразно протестирах: на корсаря Инголф, който в последната война ни оказа услуга, много по- голяма от цялата флота, му бе обещано да бъде зачислен в офицерския корпус при редовната флота, но завистта на адмиралите попречи в крайна сметка обещанието да бъде изпълнено. Както сигурно знаеш, Инголф не върна поверения му кораб и влезе в открита незаконна война с всички европейски флоти. Ето такъв човек ти трябва на теб. Намери го, обещай му чин капитан първи ранг и амнистия на всичките му деяния. Той е човек със забележителни способности и е готов да даде половината от живота си, за да излезе от нелегалното си положение.
Идеята много се харесала на Червеноокия, но той с основание отбелязал пред кралския любимец, че се съмнява Инголф да повярва на обещанието, след като веднъж вече е бил лъган; затова препоръчал първо да му дадат амнистия и да му връчат подписан от краля документ за произвеждането му в чин. Хинко приел да съдейства. Доложил на краля, чието положение било толкова застрашено, че той без колебание сложил
