някакво спречкване с началството — спречкване, което обаче не опозорило честта му. Когато в 1788 година избухва война между Русия и Швеция, Инголф предложил услугите си на Швеция и получил разрешително за управление на крайцер. Густав III дори поискал да го зачисли в редовната флота, но офицерският корпус се противопоставил и кралят се ограничил да му предостави само командването на превъзходен корсарски бриг с четиридесет оръдия, осем гаубици и правото да носи капитанска униформа. Инголф събрал екипаж от всевъзможни главорези и скоро се прочул като ловък корсар. Междувременно шведите, притиснати от руснаците, сключват мир и разрешителното на Инголф практически загубва предназначението си. Тогава Инголф, който вече не се надявал, че ще бъде зачислен към редовната флота за оказаната от него помощ, чисто и просто „забравил“ да върне кораба „Ралф“ на шведското правителство и тръгнал на своя глава да напада кораби, принизявайки се по този начин до най-обикновен разбойник.
Така Швеция заради строгото си придържане към съсловно-то разграничение се лишава от даровит морски капитан, а престъпният свят се сдобива с опитен пират.
Отначало Инголф действа само за мъст и напада онези шведски кораби, които са командвани от враждебно настроените към него членове на ръководния състав. Той води с всеки от тях отчаяни битки и ги потапя най-безмилостно. „Заявявам — пише той на неблагодарния Густав III, който изоставил предания си служител, — че ще унищожа един след друг всички Ваши кораби.“ И най-усърдно привежда в изпълнение заканата си. Много скоро името на непоколебимия пират се разчува и в други европейски държави; те започват да го преследват, понеже той, когато няма с какво да издържа екипажа си, напада и плячкосва и техни мирни търговски кораби. Разгневен от оказваната му съпротива, Инголф обявява война на всички европейски правителства с дръзко писмо, добило историческо значение. В него той най-безочливо провъзгласява възкачването си на измислен престол и се подписва „Инголф I, крал на Северния полюс“. А в края на писмото с подигравка нарича всеки един от владетелите „мой най-добър брат“ и изказва надежда да установи по-нататък редовни дипломатически отношения с държавата му.
В резултат на това предизвикателство всички европейски мореплаватели получават нареждане да преследват неумолимо злодея и в случай, че го заловят, незабавно да го обесят заедно с целия му екипаж на мачтите на „Ралф“, а после да изгорят и самия кораб. Но много по-лесно е да се даде такава заповед, от-колкото да се изпълни. Инголф е неуловим. Дори очакванията да бъде пленен, когато по необходимост се приближи до някое пристанище, се оказват напразни — от него няма и следа.
Тежко̀ обаче на онзи кораб, който се е осмелил да поеме сам на дълъг път. За него връщане назад няма да има. В някоя тъмна, безлунна нощ насред океана той ще бъде нападнат от без брой мълчаливи демони, които без дума, без вик ще избият целия му екипаж до последния матрос. Ще се чуват само ударите на секирите, които разсичат телата на жертвите Напразно изплашените моряци ще търсят спасение, хвърляйки се във вълните — битката няма да свърши, докато не бъде убит и последният човек. После плененият товар бързо ще се прехвърли на разбойническия кораб, а опустошеният ще бъде потопен и пиратите ще изчезнат в неизвестна посока.
Къде отнасяха плячката, къде им беше убежището — това оставаше загадка независимо от всички опити да бъдат издирени. А някакво убежище те несъмнено имаха, защото и при най-малкото подозрение, че са преследвани, се спотайваха и с месеци не се появяваха никъде. С внезапните си нападения, с тайнственото и безследно изчезване на десетки кораби, както и с легендата около личността му Инголф си спечелва прякора „капитан Велзеевул“. Тогава той е само на двадесет и осем години.
II
ПИРАТСКИЯТ КОРАБ. МАЛСТРЬОМ. УЖАСЪТ НА НАДОД. ПРОМЯНА КЪМ ПО-ДОБРО. ТАЙНИЯТ РАЗГОВОР
В нощните си нападения „Ралф“ обикновено не губеше много хора, но ако капитан Инголф все пак не попълваше редовно състава му той щеше значително да намалее. Поддържаният състав на кораба включваше капитана неговия помощник Алтенсид, наричан за по-кратко Атенс, четирима лейтенанти — Лудвик, Ян, Ериксон и Бил, от които последните двама бяха по на двадесет години, шестима старши матроси, боцман, осем канонири и шестдесет обикновени матроси. На кораба имаше и ковчежник, нещастният писар Джон Олдъм, англичанин, който водеше сметките. Инголф държеше да има такъв човек, за да си спести всякакви недоволства при подялбата на плячката. По-рано Олдъм бил писар при някакъв провинциален нотариус, но един прекрасен ден пиратите го измъкнали от кантората, която се намирала в малко градче на английския бряг. В знак на протест срещу посегателството над правата му, предвидени в действащия и до ден днешен закон, приет от английския парламент при крал Чарлз II, почтеният Олдъм настоял да бъде изведен от кантората от двама души, въоръжени с щикове. Той не признаваше положението си за законно и твърдеше, че работи на кораба по принуда. Всеки ден, преди да се залови със сметките си, той писмено излагаше своя протест срещу насилието, на което бе подложен и което е в разрез с всички човешки и Божии закони и в нарушение на акта Habeas Corpus1. Този неизменен текст Олдъм връчваше на един матрос, за да го предаде на Инголф, и едва тогава пристъпваше към счетоводната си работа. Той работеше съвестно, като предполагаше, че се намира на шведски, а не на пиратски кораб.
Когато Инголф загубеше в битките някой и друг член от екипажа си, той залавяше съответния брой моряци от неприятелския кораб и им предлагаше да избират: или смърт, или служба на „Ралф“. Нямаше случай някой да предпочете смъртта и само след три месеца новобранците се превръщаха в истински пирати, готови на всичко за капитана си.
Дори почтеният Олдъм въпреки всекидневния си кротък протест накрая свикна с живота си на „Ралф“, който всъщност го разнообразяваше и го избавяше от вечните съпружески сцени, които там, в Англия, съпругата му — по думите на мистър Олдъм, — иначе почтена и с ангелски характер, му устройвала по време на двадесетгодишното им съжителство.
— О, тя е много добра — добавяше мистър Олдъм, — но представяте ли си как с двадесет и два шилинга на седмица се изхранват, обличат и обуват единадесет деца!… Та това, съгласете се, би развалило всеки характер.
Откакто писарят на нотариуса изчезна, невидима ръка започна да изпраща на съпругата му по двеста лири на месец и почтената майка на семейството всеки път отправяше към Бога пламенни молитви да задържи колкото може по-дълго нейния мъж далеч от дома.
Това беше личният състав на странния бриг, който по дисциплина и ред не отстъпваше и на най-добрия военен кораб.
Но защо сега бригът се озова на това опасно място?
Това беше тайна между Надод Червеноокия и капитан Велзевул, тайна, която никой друг на кораба не знаеше.
Макар че всеки моряк беше убеден в неминуемата гибел на „Ралф“, нито един не роптаеше — толкова силна беше привързаността им към техния капитан.
А корабът продължаваше да се носи към скалите… Инголф не помръдваше и само наблюдаваше.
Не беше така с Надод. С развявани от вятъра червени коси, облещил изскочилото си, налято с кръв око, той се задъхваше от ужас и безсилна злоба.
— Слушай, направи нещо! — кресна той с неестествен глас на Инголф. — Аз не съм моряк, но бих се чувствал неудобно да бездействам като теб при такава буря. Помисли: рискуваш живота на храбри матроси…
— Но най-вече живота на храбрия Над — прекъсна го капитанът с ирония. — Я гледай, много ти бил скъп животът. Чудя се на какво отгоре! Ако аз имах твоята противна външност, по-скоро бих желал смъртта.
— Аз пък се чудя как можеш да се шегуваш в такава минута! — изкрещя вече вън от себе си Над. — Не виждаш ли, че сме на стотина метра от скалите?…
Инголф не отговори; продължаваше внимателно да следи хода на кораба.
— Чуваш ли какво ти приказвам? — не мирясваше онзи и яростно дърпаше Инголф за ръкава.
— Млъкни, глупако! — кипна капитанът. — Млъкни и не ми се бъркай в работата, да не си изпатиш! — И така го блъсна, че Червеноокия се прекатури по стъпалата от мостика и падна на палубата.
Надод беше много силен, но не можеше да се мери с капитан Велзевул. По сила на мускулите си нямаше равен на себе си. Той спокойно можеше да нарами едно оръдие, да обиколи с него целия кораб и да го върне на мястото му, без да се задъха дори.
