усмивка и оскърбителни поклони.
А генералният прокурор продължи да си мисли за фатализма на тези източни хора, който ги правеше равнодушни към живота. Той допускаше, че те можеха да прибягнат и до други средства, каквито се употребяват в тяхната родина, но с дадените му инструкции не можеше да узнае нищо от тях. Смяташе обаче, че и там, откъдето идваха тези инструкции, не биха се отказали от по-енергични мерки, когато се убедят, че по нормален път не можеше да се постигне никакъв резултат. За съжаление той нямаше право да излиза извън наложените му рамки, за да постъпи според нуждите на момента.
От тази ден нататък генералният прокурор много рядко викаше китайците при себе си, като си даваше вид, че изпълнява само една предписана формалност и че това загадъчно дело не представлява повече интерес за него.
Така минаха дни и месеци, без Да донесат нищо ново. Четиримата живееха усамотено в затвора на остров Ну под надзора на други четирима заточеници, изпълняващи задължението да не позволяват общуване помежду им.
Тези затворници бяха изпратени тук не за обикновено престъпления като кражба или убийство, а за провинения към военната дисциплина. Единият от тях беше осъден на три години за „оскърбление, с действие“ на армейски капитан, когото всеки път, когато си спомняше причината за своето заточение, наричаше „куче“. Името на този затворник бе Порник дьо Доарне. Той съжителстваше с Фо, собственика на пръстена с надпис, който най-вероятно беше шеф на тайнствената банда. Вторият и третият от провинените военни, живеещи съответно с Лиу и Сиен, изтърпяваха по-тежки присъди — за побой над четирима полицаи, които се бяха опитали да ги задържат при уличен скандал. Тогава те може би нямаше да надделеят над пазителите на реда, ако случайно не беше им се притекъл на помощ някой си Ланжле, наричан още Парижанина и Доброто сърце. Ако съществуваше професорска титла по бокс и участие във всякакви скандали, той не би я отстъпил на никой в своя полк. Той случайно минавал край мястото на боя и веднага се намесил активно, за да защити „честта на флота“, както сам се изразяваше. С общи усилия тримата успели за кратко време да натупат полицаите така, че когато им дошло подкрепление, лицата им приличали на смачкани ябълки, а мундирите — на купчина парцали. При това тримата войници на честта обругали публично началника на стражата, обсипвайки го с куп подигравателни и обидни изрази, за което получиха пет години заточение и каторжна работа.
И четиримата другари по неволя на китайските затворници представляваха редки типове хора, способни на всичко, извънредно находчиви, ловки-и безстрашни Такива индивиди можеше, да създаде само дългата и тежка служба във френския флот. Трябваше да се признае, че този път генералният прокурор беше направил сериозна грешка със своя избор.
Както се и очакваше, китайците бързо се сближиха със своите съквартиранти, които се държаха с тях като с равни, и те им бяха благодарни затова. Известно време след пристигането им на остров Ну четиримата французи получиха двадесет и четири хиляди пиастри от един колониален банкер, които можеха да употребят за лични нужди. Генералният прокурор веднага определи техния седмичен бюджет със строго уточнени разходи, защото се страхуваше, че с част от парите можеха да подкупят началниците на караула.
Затворниците сами купуваха провизиите за своите жълтокожи другари и при избора си винаги се спираха на деликатесни вина, скъпи меса, разнообразен дивеч, първокачествен ориз, луксозни цигари и кафе. Това бяха техните обичайни продукти, каквито не можеше да си позволи дори свободен човек от колонията с приличен годишен доход: Порник често казваше, че и ако занапред бъде така, той за нищо на света не би се съгласил да се раздели с Фошка, както гальовно наричаше собственика на пръстена със загадъчния надпис.
Останалите му другари също споделяха мнението на бележития гражданин на Доарне и като виждаха, че той има кокошки, които носят златни яйца, стараеха се да бъдат благоразумни и грижливи със своите.
Единствената им грижа беше да не предизвикат с нещо недоволството на късогледите синове на Небесната империя, които в такъв случай лесно биха поискали нови съжители.
Добрите обноски между затворниците правеха впечатление, но никой не можеше да каже със сигурност съществува ли сред тях открита размяна на мисли. Надзирателите на затвора, въпреки завистта си към сития живот на французите, не можеха да открият нищо противозаконно в съжителството им с китайците: слаб надзор, опит за бягство от затвора или някакво съмнително общуване помежду им. Всичко вървеше гладка и спокойно и прекаленото усърдие на надзирателите не донесе някакви съществени резултати нито на тях, нито на началниците Само опитният наблюдател можеше да забележи, че във всяка една от килиите на жълтите затворници след вечеря се водеха тихи разговори, които траеха до среднощ. Явно китайците и осъдените моряци бяха намерили някакъв начин да разговарят помежду си и беше интересно да се разбере на какъв език ставаше това — френска или китайски.
Моряците доста бяха напреднали в усвояването на езика на своите съкилийници и генералният прокурор би останал много доволен от това откритие, защото и те, подобно на жълтите си другари, отговаряха на въпросите му по един и същи начин.
— Ние не знаем китайски, господин прокурор, и дори тези хора да подготвяла нещо, няма как да го научим.
Порник дьо Доарне пък добавяше:
— Те са толкова невежи, господин прокурор, че не разбират нито дума бретонски.
Порник беше бретонец и се опитваше да играе ролята на наивен простак, който смята, че целият свят е длъжен да знае бретонски.
След него обаче идваше Данео Мериус, който разиграваше комедията на предния, но във връзка със своята родина — Прованс.
— Честна дума, господин прокурор, те не знаят нито думица провански. Просто говеда!
Относно държането на китайците те единодушно твърдяха, че по скромни и покорни хора не биха могли дори да си представят.
— Моят Фо — казваше Порник — по цял ден чете китайските си книги и само понякога успявам с голям труд да го извлека на разходка около килиите ни.
— А пък моят китаец, господин прокурор, или спи, или прави кутийки от меко дърво и също така не е любител на разходките — добавяше провансалецът.
Глава III
В това положение делото направи осем месеца, без генералният прокурор да успее да научи нещо ново Накрая той писа до Париж, че няма ни-каква надежда да изпълни успешно възложената му задача, още повече че дадените му инструкции го лишават от свобода на действие, и затова моли да бъде освободен от всякакви грижи по това дело, което да бъде предадено на друг.
Вместо отговор Прево Лемер получи заповед да продължи неотклонно разследването по делото с добавка, че правителството му позволява да действа по свое разбиране, като разчита напълно на неговата прозорливост, опит и познаване на местните условия на живот.
С една дума, тои получаваше картбланш и при успех го чакаше голяма награда.
При това положение генералният прокурор реши да даде ход на своя проект, който обмисляше отдавна Рискът беше голям, но той беше убеден, че само с по особени средства ще може да постигне някакъв резултат.
За да изпълня плана си, прокурорът имаше нужда от човек, на когото да може да се довери напълно и който да бъде готов да пожертва и живота си, без да отстъпва пред нищо Намирането му не беше лесно Любов към приключения, решителен характер, смелост до самозабрава — всичките тези качества се срещаха често у хората, особено между моряците. Но в случая това не беше достатъчно. Изискваше се и висока степен на интелигентност, безупречни маниери и способност при всякакви ситуации да се оставя добро впечатление.
Къде да се намери такъв човек — ето цялата трудност на задачата!
Той не можеше да се открие сред офицерите и градските чиновници, тъй като никой от тях не би се решил открито да търси приключения. Трябваше да се изчака благоприятен случай, който да донесе
