— Разчитам на вас, Гроляр.
Гроляр съобщи плана си на Ланжле. После Ланжле се качи във файтон и се скри, а Гроляр отиде в скромната гостилница, където бяха отседнали Порник, Данео и Пюжал.
— Дойде времето да ми помогнете — каза им той. — Ще следите един човек, който и с пръст не трябва да докосвате. Ще го пазите да не избяга.
Гроляр седна край масата и написа няколко писма, които не запечати, защото чакаше идването на Ланжле.
— Какво стана? — попита детективът.
— Намерих! — отвърна парижанинът. — С името Хосе Трухийо та ще наемеш един превъзходен павилион на авеню „Орлеан“, близо до крепостта.
След като разбра къде се намира новата му квартира, Гроляр дописа писмата си, запечати ги и веднага ги изпрати по адресите им. После, без да губи нито минута, телеграфира на Уилям Брадли с поканата Дигби, Сиен, Лиу и Чан веднага да дойдат в Париж.
— Върви с тези хора в квартирата ми — разпореди Гроляр на Ланжле. — Нека добре се запознаят с обстановката. Аз ще дойда при вас между седем и осем вечерта.
После Гроляр отиде да потърси Албер Прево Ламер, намери го в един от модерните ресторанти.
— Е, сега вече няма да се отделя от вас — заяви Гроляр на своя приятел. — Тези дни си купих една малка вила и тази вечер ще ми гостуваш.
— Къде е тя?
— Там, към укрепленията.
— Ставате любител на селския живот? — засмя се Албер.
— Хубаво е да се живее сред зеленина.
— Много ли гости ще имате?
— Въпросът е излишен.
— Тогава и аз съм с вас. Обичам да съм там, където мога да се повеселя.
От този момент синът на банкера и мнимият дон Хосе не се разделиха. Когато удари седем часът, приятелите станаха от местата си. Когато излязоха от кафенето, Албер бе порядъчно пийнал. Спряха един файтон, кочияшът се наведе над Гроляр и тихо попита:
— Този ли е господинът?
— Да.
С широко наметало, вдигната яка и мушамена шапка Люпен трудно можеше да бъде разпознат. Беше доста късно, когато тримата стигнаха до вилата. Трима слуги веднага се спуснаха да поемат горните им дрехи.
— Какво искат от мене тези? — измърмори Албер, докато влизаше навътре.
— Господинът не е особено вежлив! — избърбори след него Пюжал.
В този момент Порник, облечен в ливрея, тържествено съобщи:
— Господин Кликстен, нотариусът!
Влезе около 45-годишен мъж, поклони се с тържествена вежливост на министерски чиновник.
„Нотариус — помисли Албер, — сигурно не е от веселите пиячи.“
— Господин Симон Пресак! — отново извести Порник.
Някогашният банков служител влезе малко смутен и вежливо се поклони на госта.
— Господин Жан Менгар!
Банковият чиновник приближи и приятелски се ръкува с Гроляр, после бегло хвърли поглед към Албер, когото навярно не познаваше.
„Дявол да го вземе! — помисли Албер. — Вижда се, че приятелят ми Хосе общува с най-видните хора на Париж. Какво веселие може да се получи с всички тези надути гости? Ако виното не е обилно, в тази компания може да се умре от скука.“
— Господин Соларно Теста! — отново доложи Порник.
„Е, най-после пристигна познат човек“ — помисли Албер.
— Господин Гастон Жонкер! — продължаваше Порник.
Името учуди Албер, той отлично помнеше каква тясна дружба свързваше този човек и Едмон Бартес. За момент неприятно съмнение се загнезди в душата му, но преди да направи някакъв извод, гласът на Порник възвести идването на нови гости: маркиз Лара Коело и Алтавила.
— Адмирал Льо Хело! — особено тържествено извика Порник и се отмести, за да пропусне адмирала.
— Господа, сега всички сме тук — каза Гроляр и благодари за отзивчивостта на всички присъстващи да се отзоват на поканата му. — Бях уверен, че ще дойдете, защото се касае за поправянето на една голяма грешка. В такъв случай порядъчните хора никога не отказват подкрепата си.
Албер слушаше и гледаше околните с чувство на необясним страх, а те го наблюдаваха от своя страна с нескривано любопитство.
— А, това е капан! — викна той ядосан и се опита да си тръгне.
— Предупреждавам ви — каза Гроляр, — че всяка съпротива е безполезна и вие ще си тръгнете оттук чак след като отговорите на въпросите ни. Някога беше извършена кражба и преди 10 години бе осъден на каторга един невинен човек… Сега аз ви питам кой е истинският крадец и как се казва той?
— Това няма да ви кажа!
— Нека е така, защото все пак виновникът е в ръцете ни.
— Аз не съм съгласен да говоря пред някакъв тайнствен съд и ще се оплача, където трябва.
— Ще се оплачете на братовчед си, главния прокурор на парижкия съд.
— Да! Той ще може да ме защити!
— Имайте предвид, че сам Прево Лемер ме натовари да намеря крадеца. Аз съм полицейски агент и всички тези господа, които са събра-ни тук, знаят това.
Последните думи паднаха като гръм върху главата на Албер, той пребледня и студена пот изби на челото му.
— Признайте, нещастнико! — извика Лара Коело, а Гроляр продължи:
— Всички, засегнати дори и малко от това дело, са налице. Виновникът рано или късно ще излезе наяве!
— Не с ли имало и съучастник? — попита адмиралът. — Някой ми каза, че той си е признал.
— Кой? Жюл Сеген? — обезумял попита Албер.
Замаян от възможността човекът, когото ненавиждаше, да се провали заедно с него, Албер Лемер разказа цялата история и сочеше зет си като основен виновник за нещастието на Бартес. Когато свърши, Гроляр каза:
— Сега напишете това, което ще ви продиктувам!
„Аз, долуподписаният Албер Прево Лемер, доброволно, без принуда, заявявам в присъствието на… че моят зет Жюл Сеген и аз заедно откраднахме един милион франка. За кражбата бе обвинен и осъден Едмон Бартес, тогавашен главен касиер в банкерската къща на Жюл Прево Лемер и С-ие.“
— Добре, това е началото на изкуплението — каза Гроляр и като се обърна към останалите, добави: — Господа, предстои ни изпълнението на още един дълг, затова бъдете любезни да ме по-следвате!
Глава VII
Времето бавно минаваше. Жюл Прево Лемер, племенникът му, главният прокурор и Жюл Сеген се бяха събрали в салона на дядото и поглеждаха часовника. От време на време госпожа Лемер поглеждаше към стаята на болния и отново като сянка се скриваше безшумно.
— Знае ли синът ми, че го чакаме? — попита болният.
— Три пъти изпратих да го викат — отговори Жюл Сеген, — но не го намериха. Всъщност понякога той се губи по цели седмици. Все пак му оставих бележка, че присъствието му е от голяма важност.
— Само да не го е сполетяла някаква неприятност — забеляза прокурорът.
— Ами — намеси се Сеген, — както винаги гуляе някъде.
В този момент в стаята влезе слуга и подаде бележка на прокурора.
