генералския кабинет, информацията за Солженицин не интересуваше колегата от Центъра.
Казахме довиждане на генерала и излязохме. Наближаваше есента, времето беше ясно и топло, отказахме се от колата и отидохме пеша до хотел „Московски“, където за гостенина бе резервиран прекрасен апартамент. Във вестибюла той попита нещо администратора, спомена име, което не дочух. Качихме се, моят нов „патрон“ подреди в шкафчето съдържанието на чантата си и слязохме в бюфета.
Трябва да отбележа, че бюфетът на хотел „Московски“ беше един вид Мека за оперативниците от нашето Управление. Смяташе се за напълно естествено без никакво неудобство да поседиш тук на чаша водка или вино, да размениш някоя и друга новина, да „поклюкарстваш“. Ръководителите на Управлението прекрасно знаеха какви „седенки“ си правим тук и при необходимост ги използваха за началническите си цели.
Влязохме в уютния бюфет, който имаше само два прозореца, и се настанихме на моята любима маса. Тя беше вдясно от входа и даваше възможност да наблюдаваш присъстващите. Докато гостенинът преглеждаше менюто и се съветваше с мен, ми направи впечатление един току-що влязъл младеж, който размени поглед с колегата ми, после много внимателно ме огледа и бавно тръгна към бара. Неволно си помислих: „Познават се.“ Докато си поръчваше вечеря, новодошлият от време на време поглеждаше към нас. Чувствах се все по-напрегнат. Някаква смътна тревога не ми даваше мира. По-скоро нисък, отколкото среден на ръст, набит, с късо подстригана тъмна коса, непознатият, ако се съди по облеклото и поведението му, беше от „седморката“ — службата за външно наблюдение. Според инструкцията на тях им бе забранено да влизат в контакт с оперативника, с изключение на ръководителя, който едновременно изпълняваше функциите на офицер за свръзка.
Този извод, до който стигнах в предположенията си, донякъде ме успокои и аз съсредоточих вниманието си върху гостенина. Дойде чистачката, която същевременно изпълняваше задълженията на келнерка, разбира се, за „нашите“, за познатите посетители. Поръчахме коняк, салати, месо. Подхванахме разговор. След няколко незначителни фрази моят събеседник предпазливо, достатъчно непринудено се заинтересува от биографията ми: откога съм в органите на Държавна сигурност, къде съм работил, на какви длъжности? Особен интерес прояви към работата ми в Литовската ССР и по-конкретно — дали там са се провеждали специални акции и какви по-точно?
Богатата вечеря и арменският коняк си изиграха ролята. Гостенинът се отпусна на стола, разхлаби вратовръзката си, разприказва се по-откровено. В органите бил отскоро, не бил работил като редови оперативник, получил ръководната си длъжност, прескачайки всички служебни стъпала, преди това бил апаратчик от ЦК на Комсомола.
Моментално схванах „кой и какво“ седи насреща ми. През 60-те и 70-те години, когато ръководител на КГБ стана Шелепин, а след него Семичастни, ключовите постове в органите на КГБ както в центъра, така и в провинцията, започнаха да заемат бивши комсомолски работници, като получаваха високи чинове и заплати. Това „подмладяване“, естествено, предизвикваше затаено неодобрение сред основния оперативен състав, който по този начин бе лишаван от служебна перспектива. От Комсомола идваха различни хора: умни и глупави, почтени и кариеристи, честни и лицемери, бачкатори и подмазвачи. Ала една черта бе обща за всички тях — пълната липса на професионализъм, който се придобива с времето и с огромна любов към работата.
Още същата вечер, след вечерята, московският гостенин ме помоли да заминем за Каменск, като попита какво е разстоянието дотам. Извика кола, свърза се с информационния център на Седми отдел на Управлението на КГБ, представи се и уточни къде се намира „обектът“, тоест Солженицин. Буквално след 20–30 минути една черна лъскава волга вече ни отнасяше по гладкото, осветено от фаровете шосе. По пътя научих, че Солженицин и един негов приятел спрели за нощувка в боровата гора северно от Каменск. Целта на пътуването ни била да сменим московската „седморка“ за външно наблюдение, която придружавала „обекта“, със „седморка“ от Ростовското управление на КГБ, тъй като „обектът“ възнамерявал да посети Ростов, Новочеркаск и може би други градове в областта. А на мен предстояло да проверя контактите и връзките на „обекта“, които е установила „седморката“, и да изпратя материалите в Москва. Цитирам по- нататъшния диалог:
Аз: — Защо сте дошли чак от Москва за толкова обикновена работа? Та нали връзките на „обекта“ в областта са отдавна установени, информацията своевременно е постъпила в центъра.
Той: — Може да се създадат нови връзки, но всъщност пристигнах с друга цел.
Аз: — Колко ще останете при нас?
Той: — Щом изпълня задачата, ще хвана самолета.
Последните думи ме накараха да застана нащрек. Защо крият мисията му от мен? Дали не смятат по някакъв начин да ме изпързалят? Веднага си спомних как веднъж ми възложиха да направя сцена на ревност на един американски учен, уж агент на ЦРУ, а после да го набия — което аз категорично отказах да сторя. Но сега у мен заговори професионалната гордост. Понеже знаех с кого си имам работа, реших да изчакам, да се притая, като не изпускам от вниманието си намеренията и действията на „шефа“.
В далечината се показаха светлините на Каменск. Подминахме го. На няколко километра северно от града отбихме встрани, слязохме от волгата, часовникът показваше единайсет. Тъмната, островърха стена на боровата гора ясно се очертаваше на фона на звездното небе.
— Остани тук — каза „шефът“ и тръгна към гората.
Внимателно го следях с поглед. Иззад дърветата към него пристъпи някакъв мъж. Казаха си нещо и се разделиха. Когато дойде при мен, „шефът“ тихо ми съобщи:
— Предаването се е състояло, московският „външен“ е освободен. Между другото, хайде да прескочим да видим какво правят „обектът“ и приятелят му.
Прекосихме шосето и навлязохме в гората. От първите крачки се разбра: моят спътник изобщо не умее да се движи из нощна гора. Позасмях се вътрешно. Скоро чухме спокойни мъжки гласове. Да продължаваме напред беше глупаво и небезопасно — можеха да ни открият. С жестове обясних ситуацията на спътника си и се върнахме при колата.
— Тръгваме за Новочеркаск, там ще пренощуваме — отсечено нареди „шефът“ и се шмугна във волгата. Последвах го.
В Новочеркаск пристигнахме доста след полунощ. Въпреки късния час заварихме началника на градския отдел на КГБ, както се казва, при изпълнение — явно е бил предупреден. В хотела ни очаквали две резервирани стаи. Значи „шефът“ се дели от мен. Каприз или необходимост? — помислих си. Но когато пристигнахме в хотела, той заяви, че ще се настаним в двуместна стая. Още една загадка: за кого ли е предназначена втората стая? Ала не попитах — и без това нямаше да получа отговор.
На сутринта пристигна информация, че Солженицин и приятелят му са дошли в Новочеркаск. Външното наблюдение ги бе стегнало в мъртвата си хватка. Намирахме се в колата и по радиостанцията през интервали от по пет-десет минути получавахме сведения за придвижването на „обекта“. Това беше обикновена делнична работа. Най-сетне се получи съобщение, че „обектът“ и неговият приятел са вече на площад „Ермак“, където са оставили колата си и са влезли в черквата. По това време там имаше богослужение.
Нашата волга бавно потегли към черквата. Преди да навлезем в площада, на около двеста метра от него, слязохме. „Шефът“ затръшва вратата на колата и ме попита дали съм виждал „обекта“.
— Не съм.
— Искаш ли да го видиш?
— Разбира се.
Черквата ни посрещна с величав тържествен молебен. Нямаше много хора. Съсредоточени и просветлени, те слушаха пеенето, кой неподвижно, кой кръстейки се от време на време. Внимателно, с шапки в ръцете, пристъпвахме между тях. Неочаквано „шефът“ ме побутна с лакът и с едва забележимо кимване ме насочи да погледна към една от колоните. Видях коленичил възрастен човек с високо открито чело и подковообразна червеникава брада. Той в някаква самозабрава се кланяше и усърдно се кръстеше. До него беше застанал доста слаб, над среден ръст мъж на около 55 години. Но цялото ми внимание беше съсредоточено върху коленичилия „обект“. Честно казано, тази картина буквално ме шокира. Ако някой ми разкажеше нещо подобно, никога не бих повярвал. Винаги съм се отнасял към вярващите спокойно и с разбиране, тъй като смятам, че човек има неприкосновено право на вероизповедание. Понеже знаех много — естествено, задочно — за А. И. Солженицин, понеже бях чел неговите издадени и самиздатски
