Но защо тук, при нас, с това се занимава Москва? В случая операцията може и е целесъобразно да се възложи на Ростовското управление. Може би просто не разчитат достатъчно на нас, тъй като добре познават Александър Исаевич. Защото той притежаваше наистина невероятни способности в областта на конспирацията. Дали беше роден конспиратор, или пък неговата мъченическа, пълна с лишения съдба бе шлифовала това му качество, но той доста често поставяше в пикантни ситуации асовете на идеологическото контраразузнаване. Това предизвиквайте съответната реакция от страна на Пето идеологическо управление на КГБ на СССР, към което във връзка със Солженицин бе създадена специална оперативна група. Аз бях много добре запознат със съществуването й и в общи линии с нейния състав. В нея влизаха, условно казано, „теоретици“ — специално поканени за сътрудничество професионални литератори, „разработчици“ — професионални чекисти, които анализираха получените сведения и определяха действията спрямо обекта, и най-сетне, „практици изпълнители“, които в съответствие с обстановката осъществяваха на практика предложенията на „разработчиците“.
Когато Александър Исаевич започна активно да „прогресира“ в дейността, насочена срещу социалистическата система, незабавно постъпиха директиви за изземане на неговите публикувани произведения, както и на „самиздатовските“ препечатки. „Самиздат“ като литературно-обществен феномен съществуваше и по-рано, тоест преди Солженицин. Но международен резонанс предизвика именно Солженицин. Създадената от него вълна от „различномислие“ прехвърли границите на нашата „най- прогресивна“ държава и се заизлива навън. В резултат, като ответна реакция, бе подсилена оперативната група към Идеологическото управление. Аз не знаех пълния състав на групата. Мисля, че е бил текущ, променящ се в зависимост от изпълняването на една или друга програма. Но основният състав на групата оставаше неизменен. Той се състоеше главно от „разработчици“ и „изпълнители“. Някои от тях заемаха много високи постове, но в съответствие с действащото положение за ранговете в течение на работата контактуваха лично с мен. Бях си създал доста приятелски отношения с ръководителя на московската група и неговата „дясна ръка“. И тъй задачата, поставена пред групата, на всички нива, включително и периферийното, се свеждаше до пресичане разпространяването на литературното творчество на А. И. Солженицин в официални и неофициални издания.
Излизането на „Един ден на Иван Денисович“ не остана без последствия и на Дон. Управлението на КГБ започна подробно и много внимателно да изучава ростовския период от живота на писателя. Бе установено, че преди войната той е живял с майка си в Ростов, учил е в гимназията, а после и във физико- математическия факултет на университета, завършил го е непосредствено преди войната. Тоталното проучване на неговите приятелски, колегиални и интимни връзки ни позволи да огледаме и определим характерите на хората, техните възгледи, а най-важното, да намерим начини и похвати за общуване с тях. Кръгът на съучениците и състудентите му се оказа малък (все пак бяха минали повече от трийсет години). Тези хора живееха в Ростов, Новочеркаск, Таганрог. Разбира се, бяха твърде различни. Някои заемаха солидни длъжности. Информацията, получена от тях, обрисуваше следната картина: майката на писателя била машинописка в държавно учреждение, оттам и постоянният недоимък, лишенията. Момчето било талантливо, дисциплинирано, живеело буквално по разписание. Момичетата го обичали заради ума, целенасочеността, способностите, но тайно се присмивали на затворения характер и отчуждеността му.
При разговорите с бившите състуденти и приятели на Солженицин се открои една характерна подробност: колкото по-висока бе длъжността на събеседника ни, толкова по-малко информация получавахме за отношенията му с писателя. Някои „откровено“, старателно го охулваха. Но макар и рядко, сред тях се намираха, общо взето, смели хора, които с уважение, нещо повече, с преклонение говореха за великия писател.
Тъй като ръководех едно от поделенията на Пети идеологически отдел при Управлението на КГБ в Ростовска област, цялата информация за живота на А. И. Солженицин в Ростов се събираше при мен. Съгласно инструкцията аз незабавно препращах тази информация в Пето управление на КГБ на СССР, по- точно, в спецгрупата към управлението. Но моите функции не се изчерпваха с това. Те бяха доста по- разностранни. Центърът изпращаше в Ростов предварително подготвени чуждестранни писатели, които запознавахме на място с ростовския период от живота на Александър Исаевич, като преследвахме единствената цел: да дадем материал за бъдещи задгранични публикации, компрометиращи името на писателя — това се практикуваше в продължение на много години. И не само със съдействието на чужденците. Например първата съпруга на Александър Исаевич — Наталия Решетовская — с помощта на Пето управление публикува и разпространи книгата си „В спор с времето“, която принизяваше авторитета на съпруга й.
Но да се върнем към чуждестранните литератори. Пръв от тях в Ростов пристигна един чех на име Томаш, син на известен в Чехословакия писател. През 1968 година, по време на така наречената Пражка пролет, той бе емигрирал в Швейцария, откъдето органите на чехословашката Държавна сигурност го бяха върнали в родината му. Защо ли? На Томаш се възлагаха големи надежди, естествено, като се вземаше предвид литературният авторитет на баща му. Трийсет и пет годишен, симпатичен, с приятен акцент (той говореше руски), веселяк и добър компаньон, Томаш моментално предразполагаше околните. Много обичаше да попийва, което обстоятелство бе използвано активно от заинтересованите служби.
В Ростов той пристигна с ръководителя на московската спецгрупа и майора от чешките органи на Държавна сигурност Вацлав. През няколкото дни на тяхното пребиваване на Дон ние запознахме гостите с Ростов, разходихме се до Новочеркаск и посетихме тамошния Институт по лозарство и винарство, където бе базиран „пунктът“ на местното отделение на КГБ. Пътьом ги запознавахме с подбрани от ръководителя на спецгрупата материали, които тенденциозно, едностранчиво се поднасяха на Томаш. Такъв сценарий се използваше във всички случаи, защото по този въпрос центърът винаги ни спускаше строги указания. В резултат в чужбина се появи книгата на Томаш Ржезач „Солженицин — спиралата на измяната“ (М., „Прогрес“, 1978 — бел. рус. ред.). След известно време московските колеги ми предадоха като подарък екземпляр от нея.
Втората посетителка бе една писателка от Канада. Не много популярна в страната си, тя очевидно бе решила да се сдобие с международна известност покрай пикантната, скандална „солженицинска“ тема. На почтена възраст, с груби черти на лицето, мършава, на ръст над средния, тя не беше твърде привлекателна.
Нея я приеха под прикритието на Ростовското отделение на АПН (Агенцията по печата „Новости“). Придружаващият я представител на московската спецгрупа към КГБ разполагаше със съответните документи по прикритието и визитна картичка на руски и немски език с посочен телефонен номератор — не на КГБ, а съвършено друг, което ме наведе на мисълта, че КГБ има резиденция и в Московската АПН. Канадската писателка бе придружавана и от московска преводачка — хубавко женче на неопределена възраст и с доста свободни маниери. Вероятно тя наистина работеше в АПН и между другото правеше „услуги“ на службите на Държавна сигурност. Веднъж, на поредната лека вечеря, оросена и от леко пийване, колегата от центъра кимна към преводачката и ми каза:
— Знаеш ли коя е? Дъщерята на Анка картечарката.
— ???
Онази избухна в смях:
— Защо, не си ли приличаме?
И с интимен тон добави:
— Между другото, баща ми е Чапаев.
Преди пристигането на канадската писателка аз както винаги получих указания и за увеселителните мероприятия. Посетихме дегустационната зала на магазин „Слънце в чашата“, хладилник № 1, където ни посрещаха и гощаваха като най-скъпи гости. Спектакълът продължи с разходка с „Ракета“ по Дон. Най- печален се оказа финалът на този спектакъл. Малко по-късно научих, че канадската писателка не само не оправдала разходите и надеждите, ами май и публично разобличила тази афера на КГБ. В такива случаи оправданието се намира начаса: интригите на американските спецслужби.
Моето отклонение от основната тема на спомените далеч не е случайно. Искам да подчертая следното: за пристигането на кой да е гостенин от Москва винаги без изключение ни предупреждаваха отрано и ни изпращаха съответните указания. А този московчанин се изтърси като гръм от ясно небе. Внезапността можеше да се обясни с бързото придвижване на Солженицин из страната, а посещението на московския непознат — със смяната на ръководството на групата за наблюдение. Но това бяха само догадки, а тогава, в
