телефона, но че няма нищо страшно, спокойно заминавам за Крим, а после ще видим. Но все пак това безпокоеше и мен, та захванах да режа и цепя дърва с такова настървение, че се пресилих и се наложи малко да си полекувам сърцето. За сметка на това си успокоих нервите. А предположенията ми за интереса към мен бяха две: или по повод Кривошеин (причините бяха напълно реални), или във връзка с А. И.
После заминах за Крим, там си убодох пръста: получих възпаление на костта, през цялото време се занимавах с тоя пръст и безрезултатно го цепих и лекувах, но въпреки това прекарах добре времето си сред приятелите, които много се грижеха за мен. Дори забравих за „поканата“ и реших, че са „вдигнали ръце“. Но когато се върнах в Москва, ми казаха, че някой си, който се нарекъл „един мой познат“, питал за мен и по- конкретно — дали съм в Таруса? Гласът и начинът на говорене издавали, че е „оттам“ — да се чудиш просто колко ясно, почти безпогрешно това винаги може да се определи!?
През тази есен татко започна да заслабва и да боледува, тъй че явно животът му бе към края си — та през декември той трябваше да навърши 100 години! Трябваше да прекарвам страшно много време с него, пък и с пръста се занимавах още около три месеца, докато накрая го излекуваха. През това време пак се обаждали, но не ме намерили, после още веднъж — и този път вдигнах аз. Изключително мекият, вежливичък глас ми напомни за себе си и за желанието си да ме види. Като се позовах на своето боледуване и боледуването на баща ми, казах, че сега това е невъзможно, и помолих, щом съм им толкова необходим, да ми изпратят официална призовка. „Така ще ми е по-удобно…“ Учудване: „Ама защо пък чак призовка?“ — „В нея поне ще бъде посочена причината, а така не ми я казвате.“ — „Е, това не е за телефон, а вие, Александър Александрович, все пак се обадете, когато имате време, може пък и ние да дойдем да си поприказваме.“ — „Не, вкъщи няма да ми е удобно, пък и рядко се мяркам тук, а вашият телефон се изгуби някъде…“ — „Това не е страшно, запишете си го.“ Записвам си го. Сверявам го с първия — същият… Питам онзи за чина му — капитан (неохотно). Между другото научавам, че това е същият „отдел на фирмата“, в който бяха разговаряли с племенницата ми и й бе отказана изходна виза, но после все пак удовлетвориха жалбите й, подкрепени от Надя Буланже, която се обърна от Франция лично към Екатерина Фурцева. И отново минава доста време, но аз разбирам — няма да ме оставят на мира. Татко умира през ноември и едва през декември вземам решение — ще се обадя аз и ще отида. През това време у мен бе укрепнало предположението, че се отнася за А. И., и ясно бях определил позицията си.
Звъня. Стори ми се, че оттатък радостно се изненадаха. Определят ми ден. Не, нарочно искам друг. Изискано вежливо се съгласяват. И ето един сив зимен ден, след като предварително съм призовал Богородица на помощ, отивам на „Кузнецки“ 24. Вътрешното ми усещане: тъпо, част от нервите ми сякаш са под местна упойна, но главата ми е бистра, очите виждат всичко. Влизам във въпросната приемна. На вратата се туткат двама души, разпалено си говорят нещо. Леко се учудвам на това тук. Изобщо не се учудвам, когато от стола срещу вратата веднага става нисичък брюнет с тъмни очила и тръгва към мен. Обръща се към мен по име и презиме, представя се. Естествено, добре знае как изглеждам. Прави ми път да мина през една доста тясна врата към вътрешността, там има тъмен коридор, пускам го да мине напред — той да води. Объркване. Но въпросът не е в учтивостта, а в инструкцията — той трябва да е зад мен. Най- сетне излизаме на светло и веднага виждаме вратата към кабинета вляво. А зад първата врата забелязвам в тъмното притиснато до стената ченге с фуражка със синя околожка. Значи съм престъпил границата. Влизам в малък кабинет. Всичко е като навсякъде и все пак си личат някои черти от особения стил на фирмата. Иззад бюрото в дъното става и тръгва насреща ми друг човек на около четирийсет, със силно червена дълга права коса, вчесана настрани. Поздравява (тук правя грешка: не го помолвам да си каже ясно името); предлага ми да си сваля кожуха и да седна. Сядам — светлината от прозореца пада върху мен (11 часът е). С гръб към прозореца, с лице към мен сяда „тъмните очила“. Отляво зад бюрото си сяда червенокосият. Няколко секунди мълчание, после започва „разговорът“. (Предавам го по памет.)
— Та значи поканихме ви на разговор. Вие, Ал. Ал., сте човек с голям житейски опит… а ние сме хора млади (неестествена скромност — уж на истина искат да се поучат.)
Мълча.
— Е, как мислите, Ал. Ал., защо от вас се е заинтересувала Държавна сигурност, нали имахте време да помислите върху това?
Охо, бързо плюхте на първото червейче и клатите кукичката току под носа ми.
— Знам ли, може да ви интересува какво ли не. (Правя се на наивен с една усмивчица.)
— Добре де, и все пак какво си мислите?
— А няма ли да е по-лесно вие да ми кажете — отвръщам сдържано, леко раздразнено. Червенокосият мисли.
— Интересуват ни отношенията ви със Солженицин.
— Разбирам — кимам аз.
— Какви бяха отношенията ви с него?
Отговарям бодро, почти весело, предварително съм шлифовал тези думи:
— Много добри, приятелски.
И ги наблюдавам, отварям си очите на четири — не се издават, но са леко озадачени: не тръгвам веднага с пешката.
— И често ли се виждахте с него?
— Не, не често, а напоследък съвсем рядко.
— Но все пак и след като той тръгна направо срещу закона и вече беше получил призовка от прокурора?
Не ще и дума, това го знаете — как отидох в деня на арестуването му. Но не уточнявате. Аз също.
— Доколкото ми е известно, той бе екстерниран без следствие и съд. А не е в моя стил да обръщам гръб на приятелите си, когато са зле.
— Да, но той се занимава с антидържавна дейност, а вие поддържате връзки с него.
— Не поддържам връзките си с него, откак замина. Смятам, че е влязъл в остър конфликт с държавната власт: това не е нещо ново за голям руски писател.
— Но с него постъпиха много хуманно, нима не сте съгласен?
— Добре знам от личен опит какво е административното изселване, на което той бе подложен на два пъти, сигурно знаете това. Когато нас ни изгониха от Франция през 1947 г., съветското правителство не прие това като „хуманен акт“. Всичко е относително. Вярно, с него можеха да постъпят много по-лошо и в сравнение с по-лошото изселването може да се сметне за хуманна мярка.
Обаче те са забравили за изселването ни с баща ми през 1922 година и разговорът на тази тема секва.
— А къде и кога се запознахте с него?
— Още когато беше прославен, а къде — не си спомням точно, май в Дома на литераторите.
— А кой ви запозна?
— Ами… не си спомням… не, не. (Хе-хе, душички!)
Пауза, охлаждаща „топлотата на разговора“.
— Какво е отношението ви към неговата дейност?
— Според мен той е много голям писател и е абсолютно независим и честен. Като такъв има право да говори всичко, което мисли.
— Не, не! Не като писател — раздразнено казва „тъмните очила“, — а в другата област, в политическата.
— Аз съм човек, който мисли самостоятелно, и отношението ми към различните му писания е различно — едни одобрявам, на други гледам критично. (Не, няма да обсъждам подробно това с вас, не се надявайте.)
— Но сте му помагали, сътрудничили сте му.
— Не.
— А на нас ни е известно, че сте му сътрудничили. Ето в тази папка, не гледайте, че е тъничка, са събрани всички данни, по-добре да не отричате. Например съхранявали сте архива му.
— Не знам какви данни имате. Не съм съхранявал никакъв архив.
— А искате ли да ви кажа номерата на работите, които са се съхранявали у вас?
— Не знам какви са тези номера, можете да ми ги кажете, щом искате.
Протяга ръка към папчицата и същевременно ме гледа втренчено.
