И аз не свалям очи от него… в главата ми се мярка: за марките не споменават, смятат да ме сплашат или…
— Абе хайде, няма нужда, друг път — ръката се прибира от папката мързеливо, мързеливо…
Така! Тази атака пропадна, засега. Още повече стабилизирам позицията си.
— А познавате ли така наречената Люша?
— Познавам я добре и отдавна.
— Тя никога ли не ви е предавала нещо?
— Не, нищо, никога.
— А познато ли ви е такова произведение — „Рекло телето дъба на мушка“ ?
— Знам, че има такова, но не съм го чел.
— А за какво се разказва в него?
— Мисля, че е нещо автобиографично.
— А какво се е случило с този ръкопис, нещо, в което и вие сте били замесен? Определено трябва да знаете!
— Не знам.
Доста знаят обаче. Как да отгатна: какво знаят със сигурност, какво донякъде и какво само предполагат? Но тактиката им е същата: внушават ти — „ние знаем всичко, разказвайте всичко — във ваш интерес е“.
Охлаждаща „разговора“ пауза. Червенокосият размишлява. „Тъмните очила“ помръква, ъгълчетата на устните му сочат надолу…
Пуша много и забелязвам, че паля нова цигара, преди да съм допушил предишната. А, лошо — вълнението ми се издава безконтролно и сигурно забележимо.
— Казвате, че не сте му сътрудничили, не сте му помагали, обаче сте го и критикували, и то много остро…
Червенокосият се усмихва, нещо като комплимент. Не отричам и си мълча. Отбелязвам си: и това знаят, но не се изненадвам много. Може ли да се скрие всичко в момент, когато отвсякъде те дебнат и подслушват! Играта на шах продължава. Червенокосият развива атаката си:
— А продължавате ли да пишете мемоарите си?
— Да, продължавам — преструвам се, че никак не съм изненадан, което е почти истина…
— Донякъде сме запознати със съдържанието им.
— Не съм ги давал на странични хора, те са предназначени само за роднините и близките.
— Де, де, и за не чак толкова близки…
— Сигурно някой от семейството се е разбъбрил, това е — казвам равнодушно и презрително (а същевременно мисля — кой ли??? От Таруса?).
— А сигурно вече сте ги изпратили на Солженицин?
— Не, не и не! — избухнах неочаквано. — Прекалено са интимни и не желая това да става обект на политическа спекулация, от каквито и да било позиции — те не са предназначени за отпечатване и обнародване.
Наистина мисля така и го казах и на А. И. при последната ни среща. „Но защо тогава ги пишете?“ — учуди се А. И.
Постепенно учтиво-коректният тон от началото на „разговора“ премина в явно враждебен и неприкрито „разпитен“. Обстоятелството, че тези мухльовци не се удържаха дълго на първоначално замислените позиции и ми се показаха в същия добре познат ми вид, изобщо не ме натъжаваше, а по-скоро ме окуражаваше. Всичко си беше на мястото, по същество нищо у тях не беше се променило — същите похвати, същите сметчици, същата примитивност. Още не са ги отвързали тези псета, а те вече скърцат със зъби, едва се сдържат. Но ето, вече минават към заканите. След кратка пауза, която червенокосият се мъчи да направи многозначителна, а „тъмните очила“ — зловеща, червенокосият казва:
— С една дума, Александър Александрович, сега всичко ще зависи от вас самия…
— Не разбирам, защо всичко трябва да зависи и ще зависи от мен? Какво искате да кажете? Какво намеквате? Аз мисля, че всичко трябва да зависи от обективните обстоятелства, а изобщо не от мен.
— Да — унило поклаща глава червенокосият, — от обективните обстоятелства… Но за нас е съществено да изясним въпроса за „умисъла“ — изрича той „мъдро“, — разбирате ли какво означава „умисъл“?
Имам известна представа за това юридическо понятие. Само че преди 25 години тук пак така предполагаха и подозираха и нищо не намериха, обаче ми друснаха 10 години ИТЛ (Изправително-трудови лагери. — Бел. пр.)…
— Времената бяха други — казва червенокосият.
Усмихвам се кисело. Не върви разговорът. Чакам какво ще стане по-нататък.
— А какво можете да кажете за пътуването си на юг на 6 август 71-ва година? — за пръв път задава въпрос „тъмните очила“. Сметачната машинка в мозъка ми мигновено прещраква: „Май сбъркаха, защото заминахме не на 6-и, а на 7-и, ако не греша“ — и без никакво смущение отговарям:
— Нищо не излезе от това пътуване.
— Как така не излезе?
— Ами така, не се състоя и аз просто откарах Солженицин на гарата.
— Как така на гарата!? — смая се и занастъпва през цялото бюро към мен „тъмните очила“. — Е, ама вие вече…
Помислих си, че ще ме попитат на коя гара, обаче не, не ме попитаха.
— Е, ясно е, разговорът ни не излезе сполучлив — изрича злобно „тъмните очила“. И заканително!
— Да, не излезе — подкрепя го червенокосият и без да става от стола си зад бюрото, величествено сочи с ръка вратата. Разбирам, че „аудиенцията е приключила“, ставам и тръгвам към закачалката, където виси кожухът ми.
— И все пак хубавичко си помислете и ни се обадете.
— Не, няма да ви се обадя, изпратете ми призовка.
— Призовка значи? Окончателно?
— Да, призовка. Окончателно.
— И да не сте посмели да унищожавате нещо у вас.
— Няма какво да унищожавам.
— Вече сте успели да ги изпокриете другаде? — избухва. — Колко хубаво!
Не отговарям. Обличам се.
— И не ви препоръчвам да говорите за днешната ни среща със Столярова въпреки близките ви отношения. Ние ще си я извикаме.
Разбира се, не отговарям, но след този шантаж лицето ми не може да изразява нищо друго освен погнуса.
— А на Чуковская можете да кажете… Тия пък фокуси какви са? А, майната му!
Обръщам се и тръгвам към изхода. Иззад гърба ми вратата отваря „тъмните очила“ и дава знак на ченгето до втората врата да ме пусне. Онзи отваря, излизам от коридорчето, без да се обръщам, прекосявам приемната и излизам навън. Известно време усещам по гърба си погледа на „тъмните очила“.
Навън е пак ден. Всичко продължи около час и половина. Излизам при Голямата къща, после на площада, насред който се извисява паметникът. Точно тук в навечерието на Петдесетница предадох „Архипелага“! А вие хабер си нямате!
Ех, животът все пак е хубаво нещо! От „Детский мир“ се обаждам вкъщи, после отивам да пия кафе на „Сретенка“… След още ден-два се разхождам с Люша из заснежените дворове и потайни кътчета около „Миуските“ и „Ямски“ улици.
Хубав ден беше, успешен ден! И досега съм доволен от него (и донякъде от себе си!).
На два пъти опитах да разкажа устно и подробно на хората във Върмонт за случилото се, но не стана. Оттогава нищо, засега. Е вярно, през 1977-а ОВИР ми отказа изходна виза. Но ще го преживеем.
