[45]
От Н. Столярова до А. Солженицин, 29.10.77
Париж, 29 октомври 1977 г.
Скъпи А. И.!
…Вашите добри думи за завръщането ми ме хвърлят в смут — малко е неловко, когато хората те надценяват, а ти си мълчиш: Хем всичко стана благодарение на Вас, представете си. Вашата помощ ми даде възможност да прекарам на Запад цяла година, без да съм зависима почти от никого (иначе по никакъв начин нямаше да издържа). Благодарение на Вас ме споходи недостъпно за никого щастие — спокойно, свободно, силно, дълбоко да избера, със съзнание, необременено нито от принципи (принципите настрана, нито веднъж не ми послужиха), нито от „чувство за дълг“ (противопоказана за мен категория), нито дори от съзнанието за ползата, която мога да допринеса (дори на себе си не гледам утилитарно). Преди година златният есенен Париж породи у мен чувството: ето, аз съм в своя град и няма да мръдна от него. Ала не, не стана. Като погледнеш, уж пълна свобода и „по-светъл е лазурът“, и — „в злато цял — лъчът“, и аз ли, аз ли не мога да ги оценя! — а в сърцето ми жива рана — кълбо от любов и омраза към великата, страшната, унизената, отъпканата, „желаната“, „дългоочакваната“.
…Днес скитах из коридорите на метрото с пакетите подаръци за Москва и изведнъж чух нисък руски глас — беше един от просяците, дето седят на пода и пеят с китара. Гледам — младо руско лице и чувам — пее „Полюшко-поле…“ Пееше хубаво, тъжно, много хора се спираха. А аз позорно плачех, извърната към стената, плачех толкова горчиво, сякаш цяла година не бяха ме оставили да се наплача. За какво плачех? За проклятието, надвиснало над нашата страна, затова, че хората — млади, стари, добри, всякакви — бягат, бягат, и всеки е прав за себе си, за своя единствен живот. А „За Русия ми е жал“.
На пръв поглед потисничеството и страхът са изпепелили дори самото понятие „свобода и достойнство“, ала същата неумолима преса над духа неочаквано е удесеторила потребността от свобода и достойнство. Не толкова лагерът, колкото руската „воля“ ме научи да ценя над всичко на света свободата (да живееш, да се движиш, да мислиш), към която толкова страстно се стремим. И заради тази страст, заради този напрегнат живот, в който ние — „акробати по неволя“ — се мъчим да вместим свободата и достойнството, заради това всъщност се връщам. Да, по-добре ми е да живея там, да се вслушвам в нощните стъпки по стълбището, след някое среднощно звънене на вратата (после се разбира, че от „Бърза помощ“ сбъркали звънеца) сутрин трескаво да изнасям от къщи взривоопасното, да живея, непрестанно мамейки „всевиждащото око“ (и ухо), и поне частично да използвам онова книжно богатство, което с такава обидна лекота плува към мен в Европа, поне донякъде да удовлетворя около себе си несекващата жажда за словото на истината. Може би затова тъй ревниво съм пазела [по време на западните пътешествия — А. С.] формалната непорочност на паспорта си, изключвала съм опасността от формално препятствие пред завръщането ми.
Вероятно това е последното ми писмо до Вас и затова Ви моля — ако имате добро отношение към мен, не ме разкрасявайте. Не забравяйте колко съм алчна за живот с всичките му страни, колко съм противоречива, без това да ме измъчва, каква бонвиванка съм и как не бягам от съблазните, а се втурвам към тях. Наистина съм благодарна на съдбата за живота си, за необикновените срещи, нито една от които не забравям. Вие по-специално бяхте една от най-големите ми съблазни, осъзната още в първия разговор, и както си спомняте, не Ви оставих на мира, докато не ме „чухте“.
Разбира се, ще предам в Москва всичките Ви поздрави, ала на малко хора мога да разкажа нашата среща. С нетърпение ще очакваме миниатюрните книжки. С каналите сме зле — на кого му е приятно дълго да ходи по въже в чужда страна, — но аз вярвам в чудото на личния контакт, пък и животът е претъпкан с чудеса, във всеки случай моят е тъй претъпкан, че спокойно мога да разчитам на тях.
Прегръщам Ви и никога няма да Ви забравя.
[46]
Борис ИВАНОВ
МОСКВА — РОСТОВ, или КГБ СРЕЩУ СОЛЖЕНИЦИН
Спомени на един чекист
(Публикувани със съкращения в московския ежемесечник „Совершенно секретно“, 1992, № 4.
Борис Александрович Иванов е професионален чекист, работил повече от 30 години в органите на Държавна сигурност в Краснодар, Грузия, Литва. От 1967 до 1976 година е началник на едно от поделенията на идеологическия отдел при Управлението на КГБ в Ростовска област)
Иззвъняването на телефона, неочаквано и рязко, ме накара да трепна. Иззвънелият апарат, един от трите върху шкафчето отляво на масивното, гланцово кафяво писалище, беше със специално предназначение. С едностранна връзка, без шайба, в поверителните, служебни кръгове той се наричаше „черен“, „баровски“. Обикновено по този телефон се обаждаше „големият шеф“, „генералът“, „стопанинът“. Реакцията трябваше да бъде точно определена и мълниеносна: „Здраве желая, слушам.“ Другите два апарата бяха за същината на работата: единият с външна линия, другият, вътрешният — за двустранна връзка с различните служби на Управлението. След известно време се появи четвърти — за оперативна връзка с органите от областта. Наличието на пълен телефонен комплект говореше за положението на стопанина на кабинета в желязната йерархична система на Управлението. Телефонните разговори имаха своя специфика. Езикът беше езоповски — алегоричен, конспиративен. Но редките и кратки разговори по „черния“, „баровски“ телефон изглеждаха пределно безобидни.
Познатият, възсух глас произнесе: „Елате в кабинета ми.“ Поканата крайно ме изненада. Обикновено по нашите неписани закони редките срещи с първия човек в Управлението се провеждаха само с разрешението и в присъствието на прекия ми началник. И не щеш ли…
Влязох в просторната, леко затъмнена стая, въпросително погледнах секретаря (изпълняващ и задълженията на куриер и адютант). В отношенията ми с него, не бих казал приятелски, но честни и подкрепени с взаимно доверие, езикът на жестовете и мимиките имаше немаловажно значение. Кимнах към вратата на генералския кабинет, което недвусмислено означаваше: „Какво става там?“ Незабавният безмълвен отговор беше: „Не съм в течение.“
Влязох през масивната двойна врата и докладвах за явяването си. Генералът беше в добро, бих казал, рядко прекрасно настроение. До него седеше непознат мъж на средна възраст с двуреден светлосив костюм. Шефът ме покани с жест да седна срещу непознатия. Генералът ни представи един на друг, каза ми длъжността, името и чина на гостенина. После строго ме предупреди за изключителната конфиденциалност и извънредната секретност на предстоящия разговор, като се позова на указание от „центъра“ — КГБ на СССР. На въпроса: „Ами Николай Николаевич?“ (моят пряк началник) генералът кимна утвърдително, сиреч не се безпокойте, и продължи: „В нашата област с неизвестна цел пристига писателят Солженицин. Другарят от Москва е дошъл при нас във връзка с това тревожно обстоятелство. Вие, Борис Александрович, познавате доста добре ростовския период от живота на Солженицин, неговите предишни връзки. Честно казано, никой освен вас не може да бъде полезен на другаря от Москва. Що се отнася до помощта от страна на другите служби при Управлението, съответните команди вече са издадени. С хотела всичко е уредено, осигурена е кола за гостенина. Мисля, че вечерята ви ще бъде приятна. Искрено съжалявам, че не мога да ви правя компания.“
Отдръпването на генерала от вечерята ме хвърли в искрен смут. Рангът на гостенина ли е нисък? Или нещо с положението му в центъра? По време на службата си в органите на КГБ бях изпълнявал много и различни поръчения. Но този път неочаквано смътно долових полъха на нещо необичайно. Дали да попитам? Глупаво. В такива ситуации човек трябва да си държи езика зад зъбите. Инак току-виж си се накиснал в свръхнелепо положение с всички произтичащи от това последствия. Едно беше ясно: гостенинът изпълнява задача, в центъра на която се намира лидерът на дисидентите (по онова време нова, популярна дума) писателят А. И. Солженицин.
