възможността с добре написана жалба, с решително възражение нещо да очистя или да постигна — никога да не си го позволявам, да не се отклонявам и с едно рамо дори по посока към бунта, към борбата, да съм образцов съветски гражданин, тоест винаги да понасям безропотно всяко подритване, винаги да съм доволен от всяка глупост.
Изгърбеното прасе дълбок корен рие.
Това хич не беше лесно! Сякаш не е свършило заточението, не е свършил лагерът, сякаш същите номера са на мен, изобщо не съм вдигнал глава, изобщо не съм изправил гръб и всеки пагон ми е началник. Цялото ми негодувание можеше да прекипи само в поредната книга, а това също не е хубаво, защото закон на поезията е да стоиш над гнева си и да възприемаш битието от гледната точка на вечността.
Но аз спокойно плащах всички тия тегоби: все едно писането ми спореше, пишех много, дори въпреки оскъдността на свободно време, дори без същинска тишина. Чудно ми беше да слушам как обясняват по радиото богатите, освободени от грижи, именити писатели: какви начини има за съсредоточаване в началото на работния ден и колко важно е да се отстранят всички неща, които те разсейват, и колко важно е да се заобиколиш с предмети, които те настройват. А аз още в лагера бях се научил да съчинявам и да пиша, както си вървя в конвоираната колона, в мразовитата степ, в леярския цех и в бръмналата барака. Както войникът заспива, щом седне на земята, както на кучето през студовете за печка му служи собствената козина, така и аз естествено се бях нагодил да пиша навсякъде. И макар сега на свобода (законът за свиването и разпускането на човешката душа!) да бях станал по-придирчив, да ми пречеха и радиото, и разговорите — дори постоянният рев на камионите под рязанския ми прозорец не ми попречи да овладея непознатата за мен форма на киносценария. Важното беше да намеря два-три свободни часа поред! Лишил ме е Бог от творчески кризи, от пристъпи на отчаяние и безплодие.
Много устойчиво и дори радостно, и дори тържествуващо беше настроението ми през всичките тия години на конспиративно писане — през петте години в лагерите, преди заболяването ми, и през седемте години заточение и свободата, през „втория ми живот“ след моето смайващо оздравяване. Съществуващата тръбяща литература, нейните десетина месечни списания, двата литературни вестника, нейните многобройни сборници и отделни романи, и събрани съчинения, и ежегодни награди, и радиодраматизациите на безумно скучни съчинения веднъж завинаги бяха преценени от мен като празна работа и аз не си губех времето и не си късах нервите да ги следя: предварително си знаех, че в тях не може да има нищо ценно. Не защото там не биха могли да се зародят таланти — сигурно ги е имало, но те тутакси са загивали. Защото бяха смъркали нивата, която засяваха: знаех, че на тая нива нищо не може да поникне. Още с навлизането си в литературата всички те — и социалните романисти, и патетичните драматурзи, и обществените поети, а още повече публицистите и критиците, — всички до един се съгласяваха за всеки проблем и за всяко нещо да не казват най-важната истина, оная, която се навира в очите на хората и без литературата. Тази клетва за въздържане от истината се наричаше соцреализъм. И дори любовните поети, и дори лириците, които, за да си нямат неприятности, бяха се укрили в природата или в изящната романтика, всички до един бяха обречено-непълноценни заради несмелостта си да се докоснат до най-важната истина.
Преживях годините на конспиративното си писателство освен туй и с убеждението, че не само аз съм толкова сдържан и хитър. Че сме няколко десетки такива — затворени в себе си упорити самотници, пръснати из цяла Русия, и че всеки пише честно онова, което знае за нашето време и което е най-важната истина — тя се състои не само от затворите, разстрелите, лагерите и заточението, макар че и изобщо ако ги прескочиш, пак няма да изпишеш най-важната истина. Че сме няколко десетки такива и на всички ни е трудно, но докато не му дойде времето, няма начин да се разкрием дори един пред друг. А като дойде това време, всички наведнъж ще излезем от морските дълбини като Трийсет и тримата юнаци и тогава ще се възроди великата ни литература, която бяхме хвърлили на морското дъно по времето на Великия прелом (Началото на колективизацията в СССР. — Бел. пр.), а може би и още преди туй.
И трето едно убеждение имах: че това ще е само посмъртен символ — как ние, шлемогрейналите ратници, ще излизаме от морето. Че това ще са само книгите ни, запазени от верността и хитростта на нашите приятели, а не самите ние, не нашите тела: самите ние вече ще сме умрели дотогава. Все още не вярвах, че раздрусването на обществото може да бъде предизвикано и започнато от литературата (макар че не бе ли ни показала тъкмо това руската история?!). Мислех, че обществото ще трепне и дори ще се обнови поради други причини, че така ще се появи процеп, пролом на свободата и именно натам веднага ще се устреми нашата конспиративна литература — да обясни на обърканите и сепнати умове: защо всичко това е трябвало непременно така да се случи и как се е градило тухла по тухла от 17-а година насам.
Но минаха години и май излезе, че са били погрешни и трите ми убеждения.
Оказа се, че литературната нива не е чак дотам безплодна. Колкото и да бяха опожарявали в нея всичко, което дава храна и влага на всичко живо, това живо все пак покълна. Можем ли да не признаем за живо и „Тьоркин“, и „Тьоркин на онзи свят“, и крутолучинските селяни на Залигин? Как да не признаем за живи имената на Шукшин, Можаев, Тендряков, Белов, Астафиев, пък и на Солоухин? И колко силен и същински щеше да е Ю. Казаков, ако не се криеше от най-важната истина? Не изреждам всички имена, не му е тук мястото. Че то малко ли е — ами смелите млади поети? Изобщо: Съюзът на писателите, който навремето не прие Цветаева, прокле Замятин, изтормози Булгаков, отдаде на заколение Манделщам, Павел Василиев, Пилняк, Артьом Весьоли, изгони Ахматова и Пастернак, този тарикатски съюз ми изглеждаше от моето скривалище като същински Содом и Гомор, като търговците и сарафите, омърсили и осквернили храма, чиито сергии трябва да се прекатурват, а те самите да се изгонват с бич на външните стъпала. Но бях изненадан и много ми е драго, че не съм бил прав.
Сгреших и във второто си предвиждане, но вече не за добро: хитрите като мен и настойчивите като мен — и късметлиите като мен! — се оказаха съвсем малко. Цялостната литература от нас няма начин да остане, чекистката метла бе работила по-желязно, отколкото си мислех. Сума светли умове и дори може би гении са затрити без следа, без знак, без отглас. (Или пък те са още по-настойчиви и по-хитри от нас? — и дори днес пишат безмълвно и се спотайват, защото знаят, че часът на Свободата не е ударил. Допускам. То и за мен да беше разказал някой в секция „Проза“ само годинка по-рано — щяха ли да му повярват?)
Нарлам Шаламов разви листенца щом само пукна пролет: той повярва още на XX конгрес и още тогава пусна стихотворенията си по първите ранни самиздатски пътеки. Прочетох ги през лятото на 1956 година и се разтреперих: та той ми е брат! от тайните ми братя, за които знаех и не съм се съмнявал. Хрумна ми и аз веднага да му разкрия що за човек съм, но излязох по-недоверчив от него, а и много от нещата си още не бях написал тогава, пък и здравето и възрастта ми позволяваха да търпя — и си затраях, продължих да пиша.
Сгреших и в третото си убеждение: значително по-рано, още в наши дни, започна първото ни излизане от дълбините на тъмните води. Можах да доживея това щастие — да си подам главата и да запратя първите камъчета по тъпата чутура на Голиата. Чутурата си оставаше цяла, камъчетата отскачаха, но щом паднеха на земята, от тях покарваше биле и ги посрещаха с ликуване или омраза, никой не ги отминаваше ей така.
А след туй, наопаки, се забави — проточи се като безкрайна студена пролет. Историята взе да се вие на примки, за да впримчи и удуши повече вратове. И толкоз мудно тръгна всичко (а и редно беше да е така), че не ни остана друг избор, друго нямаше какво да измисли човек, освен да запокити към тая дебела чутура сетните камъчета със сетните си силици.
Да, да, разбира се, всеки знае: не се пробива с лозова пръчка железобетонна стена. Само че някой път ми минава през ум: ами ако тя е нарисувана на зебло?
Дванайсет години аз спокойно писах ли, писах. Чак на тринайсетата трепнах. Това стана през лятото на 1960 година. От сумата неща, които бях написал — и поради пълната им потайност и пълната ми незнайност, — започнах да изпитвам препълненост, загубих лекотата на замисъла и движението. Взе да не ми достига въздух в моето литературно скривалище.
Силното предимство на конспиративния писател е в свободата на перото му: той няма наум нито цензорите, нито редакторите, нищо не се изпречва пред него освен материала, нищо не рее над него освен истината. Но това негово положение крие и едно голямо неудобство: недостиг на читатели, и то най-вече на литературнопрефинени, взискателни. Защото малцината си читатели (моите бяха десетина души, предимно
